Ricoh GR IV Monochrome черно-бяла страст в джоба ти

Признавам, че когато преди време пробвах Ricoh GR IIIx HDF – последния вариант на Ricoh GR IIIx, който се появи през 2024 година, останах леко раздвоен. От една страна камерата имаше всичко, което винаги ме е привличало в джобните камери – малък размер, дискретност, добър обектив и онова специфично усещане за фотографски инструмент, създаден преди всичко за снимане. От друга обаче автофокусът оставаше една такава нотка на разочарование с по-бавната си работа. Не че беше неизползваем, но често оставяше усещането за известно колебание, особено при по-трудна светлина.

Именно фокусът бе нещото, което исках да усетя при новото поколение на GR серията – Ricoh GR IV. Всъщност конкретен модел от новото поколение, а именно – Monochrome.

Винаги съм искал да поснимам с дигиталка с реален черно-бял сензор. Доста от годините ми като фотограф в началото преминаха изцяло в снимане на черно-бяла лента. Приемният изпит в НАТФИЗ изискваше портфолио от снимки, заснети на черно-бяла лента, а дори и сега в любимия ми Nikon FM2 има зареден Ilford FP4+ за случаите, в които ми се ще реално черно-бяла визия.

Затова Ricoh GR IV Monochrome ми беше особено интересен още от самото начало. Не само заради черно-белия сензор, а и защото Ricoh твърдят, че са обърнали сериозно внимание именно на филмовото излъчване, както и на цялостното поведение на камерата.

Има камери, които човек оценява по спецификациите. Има и други, при които спецификациите всъщност нямат особено значение. Ricoh GR IV Monochrome определено принадлежи към втората група.

За много от съвременните фотографи на пръв поглед това изглежда почти абсурден продукт за 2026 година – компактна камера с фиксиран обектив, без 4K видео и при това неспособна да снима цветно. В свят, в който производителите непрекъснато се опитват да превърнат камерите в универсални hybrid машини за снимки, видео и социални мрежи, Ricoh правят точно обратното.

Ricoh GR IV Monochrome изглежда като камера, която умишлено се отказва от част от модерните възможности, за да се концентрира върху една много по-проста идея – черно-бялата фотография.

Честно казано, именно това прави подобна камера толкова интересна. Защото monochrome сензорът не е просто техническа екзотика или маркетингов трик. Това е напълно различен начин на работа и в известен смисъл различен начин на гледане. В момента, в който човек вземе подобна камера в ръка, започва да мисли по-малко за цветове и повече за светлина, контраст, текстура и форма.

Може би точно затова monochrome камерите винаги са имали почти култов статус сред фотографите, започнали с черно-бяла лента. При тях черно-бялото никога не е било просто предварително създаден шаблон или Lightroom обработка, а начин на виждане още преди натискането на спусъка.

Време е за видео частта.

Споменах, че предходният модел, който тествах, бе Ricoh GR IIIx HDF, затова и ми се ще да направя малко паралелно сравнение, вместо да пиша отново ревю с доста повтарящи се елементи, но вече за Ricoh GR IV Monochrome.

Като за начало ето една бърза таблица с някои основни разлики между двата модела.

Защо не взех за тест стандартен Ricoh GR IV? Редовете преди видео частта мисля, че са показателни защо заложих на Ricoh GR IV Monochrome.

Редно е, преди да продължа със сравненията, да поговоря за основния акцент на днешния ни гостенин:

Monochrome сензорът

Най-важното при Ricoh GR IV Monochrome всъщност не е самата камера, а сензорът. И именно тук започва голямата разлика между monochrome моделите и всичко останало в цифровата фотография.

При стандартните цифрови фотокамери сензорът по природа не „вижда“ цветове. Всеки пиксел регистрира единствено количеството светлина, което достига до него. Цветната информация се създава допълнително чрез така наречения color filter array – слой от червени, зелени и сини филтри, разположени върху самия сензор. Именно чрез тях камерата започва да различава цветовете, а процесорът впоследствие интерполира и изгражда финалното изображение.

При Ricoh GR IV Monochrome този слой липсва напълно. Няма Bayer матрица, няма цветни филтри и няма нужда от цветова интерполация. Всеки пиксел записва директно информация за яркостта на светлината, попаднала върху него. И макар това да звучи като сравнително малка техническа промяна, на практика тя променя изцяло характера на изображението.

Първото, което започва да се усеща, е начинът, по който камерата предава детайла. Понеже липсва нуждата от анализ и допълнително „сглобяване“ на цветовете, изображението изглежда по-чисто и по-фино още на базово ниво. Детайлът има по-различна текстура, микроконтрастът е по-изразен, а границите между светлина и сянка изглеждат по-естествени и по-малко… ъм, как да го кажа… изглеждат по-малко „цифрови“.

Може би още по-интересно е поведението при високо ISO. При стандартните цветни сензори шумът често идва не само от яркостната информация, но и от самите цветови канали. Именно затова кадрите на високо ISO понякога започват да изглеждат „мръсни“ или изпълнени с цветни артефакти.

При monochrome сензора този „цветен шум“ практически липсва. Остава само зърнистост – много по-естествена, по-мека и често напомняща филмова структура. Именно това е една от причините monochrome камерите да имат толкова специфично усещане за снимане с реален черно-бял филм.

Два примера за лека обработка от DNG файла сравнено с чистия JPEG от камерата

Разбира се, monochrome сензорът не е магическо решение и не превръща автоматично всяка снимка в „по-артистична“. Ограничението е реално – тази камера не снима цветно. И точно това е най-важната психологическа разлика. При стандартна камера винаги можеш да се върнеш към color RAW файла. Тук подобна възможност не съществува. В момента, в който натиснеш спусъка, вече мислиш изцяло в светлина, контраст, текстура и форма. Тук вече могат да се използват реални класически цветни филтри за черно-бяла фотография: жълт, зелен, син и, разбира се, най-драматичният – червен. За това обаче малко по-надолу.

Сега е време да продължа с разликите между 3-та и 4-та серия.

Вградена памет

При новата камера вече имаме 53 GB памет. Стига за около 940 RAW снимки или около 700 RAW+JPEG. Странен размер. Аз бих направил паметта толкова голяма, че да събира 1000 RAW снимки… нещо като стандарта при доста коли с един резервоар да изминат 1000 километра.

Колкото, толкова. Определено не съм щастлив от факта, че слотът за карти памет вече е microSD вместо класическия SD. По-голямата батерия ли е причината?! Разглеждайки гнездото за батерията и за паметта, мисля, че има място, но… Ricoh така са решили. За потребители с дебели пръсти и без нокти ваденето на картата е мисия невъзможна… (там, който е епизод наред). Поне компютърът ми има слот за microSD, та не се налага да търся адаптера.

Реших, че няма да използвам карта, а ще записвам на вътрешната памет. Май не открих начин да се записва на две памети едновременно. Избирате едната или другата, а има опция да източите вътрешната памет на външна такава, стига тя да е с подходящия размер. Става лесно от менюто на камерата, но отнема време.

Прехвърлянето на снимки от вътрешната памет става през USB-C порт с необходимия за целта кабел. За винбоза притежателите това е лесно (направо не мога да повярвам) – камерата се появява като външен диск.

За макаджиите… или през „Image Capture“, или през „Photos“, а уж за Mac нещата винаги са по-лесни.

Въоръжете се с търпение, особено ако сте направили доста снимки. Трансферът не е от най-бързите.

Стабилизация

При Ricoh GR IIIx стабилизацията винаги е била една от онези функции, които човек започва да оценява едва след известно време работа с камерата. GR серията никога не е разчитала на големи обективи, грип или тежко тяло, което естествено да „успокоява“ движенията на ръката. Напротив – философията на камерата е точно обратната: максимално малък размер, джобна конструкция и възможност да снимаш почти незабележимо.

Именно затова стабилизацията при подобен тип камера има малко по-различна роля спрямо големите безогледални системи. Тук не става дума толкова за снимане на една секунда от ръка, а по-скоро за усещането за сигурност при ежедневна работа – особено вечер, при стрийт фотография или когато човек просто иска да снима бързо, без да мисли прекалено много за техниката.

При GR IIIx Ricoh използваха 3-осева матрична стабилизация. По спомен се справяше добре или щом не съм измрънкал, значи се е справяла добре.

Ricoh GR IV Monochrome Ricoh не променят философията, а по-скоро я доразвиват. Новият модел вече използва 5-осева стабилизация. Всъщност новата стабилизация се усеща по-добре при снимане на видео от ръка. Създава усещането, че камерата е качена на гимбъл, но все пак, ако подскачате и тичате, докато снимате видео, няма да усетите ефект като от гимбъл.

При GR серията стабилизацията никога не е била просто „IBIS система“. Ricoh използват движението на самия сензор и за други функции, включително механизма за премахване на прах. Тоест самият стабилизационен модул е дълбоко интегрирана част от конструкцията на камерата, а не просто добавена екстра.

Автофокус

Една от най-честите критики към предишните поколения на Ricoh GR IIIx никога не беше свързана с качеството на изображението. Там GR серията отдавна си беше изградила почти култов статут. Истинският компромис по-скоро идваше от усещането за работа с автофокус системата.

За Ricoh GR III серията не мога да кажа, че е бавна в класическия смисъл на думата, но често имах усещането за известна колебливост. Особено при ниска осветеност и слаб контраст.

Понякога камерата просто се „замисляше“ една идея повече, отколкото човек би искал.

Аз съм снимал малко с GR камера, но за дългогодишните потребители на серията има едно удобство, което още не мога да оценя – Snap Focus системата, една от най-характерните функции в цялата GR философия.

На пръв поглед идеята изглежда изненадващо проста – вместо камерата непрекъснато да се опитва да фокусира автоматично, фотографът предварително задава фиксирана дистанция на фокусиране, например 1,5, 2 или 5 метра. След това камерата снима моментално на тази дистанция, без да изчаква потвърждение на автофокуса.

Именно тук започва голямата разлика между GR философията и начина, по който работят повечето модерни камери. При стандартния автофокус винаги съществува кратък момент на анализ, измерване и потвърждение на фокуса. При Snap Focus този процес практически изчезва. Камерата реагира веднага, защото вече „евентуално знае“ къде ще бъде фокусът.

На теория това звучи почти старомодно, но на практика е изключително ефективно при уличната фотография.

С широкоъгълния 28 mm обектив на GR IV Monochrome и по-затворена диафрагма като f/8 дълбочината на рязкост става достатъчно голяма, за да покрие почти цяла сцена. Така камерата започва да реагира мигновено – без „хънтене“, без „колебание“, тоест без типичното автофокусно „мислене“.

Иначе казано, ясно се усеща връзката между GR серията и класическата далекомерна фотография. Snap Focus системата е модерна цифрова интерпретация на зоновия, а понякога и на хиперфокалния фокус, използван от снимащите с ръчнофокусни обективи и търсещи мигновена реакция.

Да се върна към удобството на автофокуса, което е основно предимство за съвременните фотографи.

При Ricoh GR IV Monochrome Ricoh очевидно са обърнали сериозно внимание на мрънкането ми относно скоростта на фокусиране (поне така си гъделичкам егото, че са прочели ревюто ми, но като се замисля, IV серията излезе преди да завърша ревюто за III серията).

Новият модел използва подобрена хибридна АФ система, комбинирана с по-новия GR Engine 7 процесор и значително по-бърза обработка на информацията.

И най-интересното е, че разликата не изглежда драматична на хартия, но започва да се усеща почти веднага в реална работа. Камерата реагира по-бързо, автофокусът се усеща много по-пъргав, направо различен спрямо предходната версия.

Да, при използване на режим с всички активни точки алгоритъмът за избор на обект за фокусиране понякога е малко странен. Тук много страдам от липсата на визьор, защото, признавам, малко съм недоскиф откъм изображението на дисплея. За постоянно носене на очила още не ми е време, та… прибирайки се у дома и гледайки снимките на компа, установявам, че някои не са с фокус там, където бих желал.

Тъй като дисплеят е с управление чрез докосване, започнах да практикувам чукване там, където искам да е фокусът, и тогава снимам. Малко е неудобно, но е по-гарантирано фокусът да е там, където желая.

ISO чувствителност

Споменах по-горе, когато говорех за сензора, че ISO-то при черно-белия сензор е доста по-различно като усещане. Като за начало тук няма филтри пред сензора. Значи до сензора достига повече светлина. Затова и най-ниското ISO започва от 160, а не от 100, както при цветните GR IV. Усещането за типа на „шума“ също е различно – много по-филмово, без цветни артефакти, които трябва да се чистят. Тоналните преходи също са по-фини.

Нямаше как да мина, без да вкарам машинката в лабораторията и да заснема таблиците на различно ISO. За тези, които са гледали видео частта, вече са запознати с това какви са добрите стойности за мен. Споменах, че и от чисто естетични за сайта причини публикувам стойностите от 200 до 409 600. Може да видите 100% кроп от съответно черно-бялата и цветната таблица.

Обикновено печатам снимки на офисния принтер, но той е базов модел с малко мастила и не печата добре черно-бяло, затова и не съм правил наблюдения на база разпечатки.

Във видеото споделих, че 25 000 ISO са една постижима чувствителност с арт ефект и напълно използваема, особено с оглед на това, че имаме черно-бяло изображение. На екрана на компютъра портрети на хора, заснети на това ISO, изглеждаха много приятно.

Все пак по отношение на това какво предпочитате да имате като „шум“, в случая аз му казвам зърнистост, всеки сам ще прецени за себе си. Тук, при камера, снимаща в черно-бяло, усещанията са абсолютно различни от това, ако гледаме цветно изображение.

Тук съм сложил пример за разлика в зърнистостта межди 200 и 25 600 ISO

Видео

Една от най-странните характеристики на Ricoh GR IV Monochrome е фактът, че през 2026 година камера от подобен клас все още не предлага 4K видео. На хартия това изглежда почти абсурдно, особено на фона на пазар, в който дори бюджетни устройства вече снимат с далеч по-високи видео резолюции.

Всъщност… кой би снимал директно черно-бяло видео?!?!

Ricoh. GR серията никога не се е опитвала да бъде типична хибридна система в стила на съвременните безогледалки. Тук липсва стремежът към огромен набор от видео спецификации, влог функционалност или „creator“ философия. Вместо това камерата остава концентрирана около една много по-проста идея – компактна и дискретна фотокамера, създадена преди всичко за снимки.

Сега… това не означава, че видеото е лошо. Напротив – спрямо предишните поколения е с много повече възможности. Новият процесор и подобрената стабилизация правят сниманото от ръка видео по-плавно. Снимането в черно-бяло създава усещането за документалистика или специфичен арт проект.

Изключвайки възможността за снимане на 4K резолюция, Ricoh сякаш умишлено отказват да превърнат GR серията в поредната „всичко в едно“ камера. И честно казано, има нещо доста симпатично в подобен инат. Липсата на 4K почти започва да изглежда като символ на цялата философия зад камерата – че това е инструмент, създаден преди всичко за хора, които обичат да снимат фотографии.

Реалната черно-бяла фотография

Връщам се към нещо, което обещах по-горе, когато говорех за черно-белия сензор и възможността да се използват реални цветни филтри за манипулиране на контраста и тоналността на изображението.

Ricoh GR IV Monochrome има вграден реален червен филтър. Плътността му е около 2 стопа (и малко) и се активира с натискане на бутон. Когато обаче искате да използвате други филтри като зелен, жълт или оранжев, трябва да се снабдите с приставка, която се закачва около обектива – Ricoh GA-3 Lens Adapter. Този адаптер позволява завинтването на филтри с 49 mm резба и така да се наслаждавате, все едно сте с реален черно-бял филм и използвате филтри.

За съжаление не разполагам с такъв адаптер и се наложи да се възползвам само от червения филтър, наличен в камерата.

Още малко разсъждения на база доста години използване на черно-бял филм и сега с няколко дни използване на Ricoh GR IV Monochrome. Със стандартен черно-бял филм, без поставен поне средно жълт филтър, бе почти невъзможно да се отдели небето от облаците, или само небето… то предимно си седеше бяло. Жълтият филтър спира част от синия спектър и така небето се появяваше на лентата. Колкото по-силен е филтърът, толкова по-ясно изразено е небето… тоест тъмно. Червен филтър можеше да докара почти черно небе в кадъра.

При тази камера имаме видимо небе и без филтър. Горе-долу все едно съм закачил средножълт филтър. Предполагам при употреба на филтри те може би ще имат по-силно влияние, отколкото при стандартен панхроматичен черно-бял филм. Ще се радвам, ако някой е правил вече такива опити и сподели мнение в коментар.

Ricoh GR IV Monochrome

Дотук това е съкратената версия на всичко, което може да се напише. Да, камерата е нишов продукт и общо взето най-скъпата от цялата IV-та серия. За търсещите реална черно-бяла фотография в бюджетен и джобен формат, това обаче е настоящ Свети граал. Убеден съм, че най-запалените ще използват адаптер и реални цветни филтри за създаване на снимка още в самата камера.

Интересно ми е дали някоя от големите… ще се осмели да направи своя монохром камера (тук не споменавам Leica, те са друга вселена).