Свикнали сме, когато говорим за ултраширокоъгълни вариообективи, в повечето случаи широкият край да започва някъде около 14–16 mm. Tamron 12-20mm F/2.8 обаче слиза още малко надолу и тези два милиметра определено се усещат. При свръхширокоъгълната оптика всеки милиметър разширява кадъра с много. Особено когато обективът е поставен на фотокамера с матрица 35 mm формат. Изведнъж пред вас се отваря зрителен ъгъл, който може да събере доста повече, отколкото очаквате. Започвате да разбирате Мечо Пух с неговото легендарно: „Колкото повече, толкова повече“.
Имах възможност да изпробвам Tamron 12-20mm F/2.8 във версия за Nikon Z и го закачих на оранжевия звяр. Заедно с него при мен беше и версията за Sony FE, така че имах възможност да сравня двата обектива директно, макар фотографските тестове да направих само с Nikon версията.
За Sony версията, признавам, не съм правил фотографски тестове. Разполагам с доста архаична камера – Sony A7 II, която едва ли би ми дала точна представа за толкова нов обектив, а нещо не се изкуших да се възползвам и от Megadap-а, с който тествам Sony обективи на Nikon-а.
Между двете версии има 1–2 разлики, но за тях по-надолу.
12 милиметра
Започвам от очевидното и на моменти може да се повторя. Това е ултраширокоъгълен обектив и 12 mm са наистина много широко.
Има обективи, при които разликата от два милиметра във фокусното разстояние може да изглежда почти пренебрежима. В ултраширокия диапазон обаче нещата стоят по друг начин. Разликата между 14 и 12 mm се вижда веднага, а когато снимате интериор, архитектура или просто се намирате на място, от което физически няма накъде повече да отстъпите назад, тези два милиметра могат да се окажат много полезни.
Разбира се, подобен зрителен ъгъл има и своите особености. Обектите към периферията започват видимо да се разтягат и ако поставите човек близо до края на кадъра, едва ли ще остане особено доволен от фотографа. Това не е дефект на обектива, а естествен резултат от перспективата при толкова широк зрителен ъгъл.
Затова 12 mm трябва да се използват малко по-внимателно в някои ситуации, например при групови снимки.
Забравих, че има видео. В него съм разгледал двете версии, както и някоя и друга снимка, но тук има още за споделяне.
Два байонета, един обектив
Както вече споменах, при мен попаднаха едновременно версиите за Sony E и Nikon Z. На пръв поглед разликите са минимални. Версията за Nikon е малко по-дълга, което е логично заради различната конструкция и работна отсечка на байонета.
Кантарът ми показа 568 грама за версията за Sony и 584 грама за Nikon. Разликата практически няма значение при снимане и като цяло обективът остава сравнително компактен и лек, особено като се има предвид комбинацията от 12 mm и постоянна максимална диафрагма f/2.8.
И при двата вариото е вътрешно. При промяна на фокусното разстояние обективът не променя дължината си, което винаги ми е допадало като решение. Като се замисля, това е добре и за снимащите видео със стабилизираща система тип гимбъл, защото балансът на системата практически не се променя.
Има и възможност вариото да бъде заключено. Защо? Нямам идея. За моите цели като фотограф и конкретно при този обектив не ми е нужно. Бих се радвал, ако някой колега сподели какво печели от подобно заключване.
Корпусът следва новия дизайн на Tamron, а върху него намираме AF/MF превключвател, два функционални бутона, разположени така, че единият да е удобен при хоризонтално, а другият при вертикално снимане, както и трипозиционен превключвател за присвояване на програмирани потребителски настройки.
Имаме и USB-C порт, през който обективът може да комуникира директно с Tamron Lens Utility.
Част от функциите на гривните и бутоните могат да бъдат променяни според начина, по който предпочитате да работите.
Тук обаче стигаме до нещо, което ме изненада.
Две различни философии за диафрагмата
Версията за Sony има гривна за управление на диафрагмата с означени позиции от f/2.8 до f/16 и положение A. Гривната има начало и край на хода и по всяко време физически виждате къде се намирате по скалата.
При Nikon Z версията Tamron са избрали друго решение. Гривната няма означения, върти се безкрайно и може да бъде програмирана да изпълнява различни функции.
Защо философията е различна при един и същ обектив, не мога да кажа.
И при двете версии „кликането“ може да бъде изключено и гривната да работи тихо и безстъпково. Това е особено полезно при видео, където промяната на диафрагмата може да стане плавно и без механичните щраквания.
Лично на мен обаче повече ми допада решението при Sony. Харесва ми да имам означените стойности и физически начало и край на скалата. Версията за Nikon предлага повече свобода за програмиране, но аз явно съм от хората, които все още обичат да виждат диафрагмата написана върху обектива.
Още малко технически подробности
Tamron 12-20mm F/2.8 е конструиран от 17 оптични елемента в 12 групи, като сред тях има специални асферични елементи. Диафрагмата е с 12 ламела, а автофокусът използва VXD линеен мотор.
Обективът е защитен срещу проникване на влага, а предният елемент има флуорно покритие, което улеснява почистването му – нещо полезно при толкова голяма и открита предна леща.
Ще си позволя пак да го повторя защото е една от много важните екстри, която предлагат от Tamron към своите потребители. USB-C портът позволява връзка с Tamron Lens Utility за промяна на част от функциите и поведението на управлението, както и за обновяване на фърмуера.
Тук нарочно оставям техническата част сравнително кратка.
Повечето характеристики могат да се видят в таблицата със спецификации, а според мен този обектив е много по-интересен, когато се гледа през визьора, отколкото когато се чете таблицата му.
Автофокус
Tamron използват VXD система за автофокус и тук нямам някакви особени забележки. Фокусът е бърз и тих и през времето, в което използвах обектива, не ми създаде проблеми.
При толкова широкоъгълен обектив автофокусът може би не е първото нещо, за което човек се сеща, но при f/2.8 и снимане от близка дистанция вече може да има значение.
А близо този обектив определено може да снима.
Минималната дистанция за фокусиране позволява предната леща да се озове почти върху обекта. Пробвах го и с котарака, който в един момент практически се оказа залепен за обектива. Това позволява интересни композиции – много близък и силно подчертан преден план, а зад него огромна част от околната среда.
Само трябва да намерите обект, който няма нищо против да му навирате толкова голяма предна леща в лицето.
Котаракът явно е свикнал.
Дисторзия
При 12 mm има ясно изразена бъчвовидна дисторзия. Вижда се добре при архитектура и интериори и няма особен смисъл да се преструваме, че я няма.
Съвременните обективи обаче все по-често се проектират с идеята част от оптичните корекции да бъдат довършени софтуерно. Интересното е, че виждах дисторзията още докато снимах, тоест във фотокамерата нямаше корекция. Едно от възможните обяснения е, че Nikon не се чувстват особено задължени да създават корекции за обективи извън собствената си фирмена линия.
При RAW файловете профилът в Lightroom коригира геометрията доста добре. Тази корекция обаче не идва безплатно.
За да изправи изображението, софтуерът трябва да го коригира и след това да изреже част от периферията. Тоест след корекция вече не получаваме абсолютно същия зрителен ъгъл, който виждаме в некоригирания файл.
Визуално бих казал, че след корекция зрителният ъгъл започва да напомня приблизително на 12,5-13 mm, но приемете това като мое впечатление, а не като лабораторно измерване. Важното е друго – дори след корекцията обективът си остава изключително широкоъгълен.
Рязкост
Тук този път няма да ви тормозя с обичайната ми тестова таблица.
Причината е проста – малка ми е. За тест на толкова широка оптика трябва да е поне 150 сантиметра по широката страна, а моята е едва около една трета от този размер. Съответно, за да запълня кадъра с нея при 12 mm, трябва буквално да долепя обектива до таблицата.
За по-дългофокусни обективи наличната ми таблица върши чудесна работа, но тук предпочетох да гледам реалните снимки.
При f/2.8 центърът се държи добре. Към крайната периферия има омекване, което едва ли ще изненада някого при обектив, съчетаващ 12 mm, светлосила f/2.8 и сравнително компактни размери.
По-важното за мен е как изглеждат реалните кадри, защото точно с такъв обектив вероятно ще снимаме интериор, архитектура, пейзаж, нощни сцени или ще търсим необичайна перспектива, а не тестови таблици.
Затварянето на диафрагмата естествено помага, особено когато целта е максимално равномерна детайлност в целия кадър.
Срещу светлината
Един от тестовете, които почти винаги правя, е да поставя слънцето директно в кадъра. Ултраширокоъгълният обектив така или иначе трудно може да избяга от него.
Tamron 12-20mm F/2.8 се представя добре. Вътрешните отражения са сравнително малко и контрастът се запазва прилично дори при силен източник на светлина в кадъра.
При някои снимки може да се появи и характерна цветна мозайка. Тук обаче трябва да направим разлика между класическите вътрешни отражения в оптичната система и отражение, което може да се получи между сензора и задния оптичен елемент.
При затворена диафрагма точковите източници дават добре изразени лъчи. Диафрагмата е с 12 ламела и това определено се вижда, когато в кадъра имаме слънце или силни нощни светлини.
За какво бих го използвал
Първото очевидно приложение е интериорната фотография.
12 mm дават възможност да покажем помещение дори когато физически нямаме достатъчно място да отстъпим назад. Трябва обаче да внимаваме как композираме, защото толкова широкият зрителен ъгъл лесно може да направи помещението да изглежда по-голямо, отколкото е в действителност.
Архитектурата е другата очевидна посока, макар че там перспективните деформации изискват още повече внимание.
За пейзаж също има интересни възможности, особено когато използваме много близък преден план. Точно там 12 mm могат да създадат усещане за дълбочина, което трудно се получава с по-нормално фокусно разстояние.
А постоянната светлосила f/2.8 отваря вратата и към нощни снимки и астрофотография.
И, разбира се, видео. Вътрешното варио, тихият автофокус, безстъпковото управление на диафрагмата и широкият зрителен ъгъл го правят интересен инструмент и там.
Филтри
Изпъкналият преден оптичен елемент практически изключва стандартната предна резба за филтри.
Tamron са предвидили държач в задната част на обектива, в който могат да се поставят предварително изрязани филтри. Във видеото показвам къде точно се намира и как се поставят.
Това работи за ND и други филтри, които могат да бъдат изрязани в необходимата форма, но не решава толкова лесно въпроса с поляризационния филтър.
Теоретично решение могат да бъдат големите системи с държач, закрепен около сенника, и 150 mm плоски филтри. Не съм пробвал такава система с този Tamron и затова не мога да гарантирам, че конкретен държач няма да попадне в кадъра при 12 mm.
А при 12 mm всичко има неприятния навик да влиза в кадъра.
Sony или Nikon?
Както и да въртим и да го сучем, ще вземем обектива според байонета, който използваме.
Но след като имах възможност да използвам двете една до друга, не мога да не се върна към управлението.
Аз бих предпочел гривната за диафрагма на Sony версията. Не защото безкрайнатапрограмируема гривна при Nikon е лошо решение, а защото маркираните стойности ми дават информация още преди да погледна във визьора.
Друг фотограф вероятно ще предпочете възможността сам да реши какво да управлява гривната.
И точно затова ми е странно, че Tamron са избрали различна философия за двете версии на иначе един и същ обектив.
Финално
Tamron 12-20mm F/2.8 не е обектив за всеки кадър и вероятно точно това го прави интересен.
20 mm вече са сравнително позната територия. Истинската причина да го имате започва от другия край на скалата.
12 mm.
Там започват кадрите, за които с нормален широкоъгълен обектив просто няма накъде повече да отстъпите. Там започва преувеличената перспектива, огромният преден план и възможността да покажете пространство по начин, който окото обикновено не вижда. Например да снимате банята в хотел от веригата „Ибис“.
Да, има бъчвовидна дисторзия. Да, софтуерната корекция отнема част от зрителния ъгъл. Крайната периферия няма как винаги да изглежда като центъра и работата с филтри изисква повече въображение.
Но срещу тези компромиси получаваме 12-20 mm при постоянна f/2.8, сравнително компактна конструкция, вътрешно варио, бърз автофокус и управление, което предлага доста възможности за персонализация.
Тези, които ме познават, знаят, че имам силен афинитет към свръхширокоъгълната оптика. Обичам да усилвам перспективата с цел по-силен ефект в снимките. Разбира се, научил съм се да снимам и като нормалните хора, когато става въпрос за класически пейзаж, но пак… „колкото повече, толкова повече“.
| Производител | Tamron |
| Модел | 12-20mm F2.8 (Model A084) |
| Байонет | Sony E / Nikon Z |
| Формат | 35mm стандарт (Full Frame) |
| Фокусно разстояние | 12-20 mm |
| Максимална светлосила | f/2.8 |
| Минимална диафрагма | f/16 |
| Оптична конструкция | 17 елемента в 12 групи |
| Ъгъл на виждане | 121°58′ – 94°30′ |
| Минимална дистанция на фокусиране | 0,18 m (Wide) / 0,28 m (Tele) |
| Максимално увеличение | 1:5.8 (Wide) / 1:9.1 (Tele) |
| Автофокус | VXD линеен мотор |
| Диафрагма | 12 ламела |
| Филтри | Вграден заден държач |
| Максимален диаметър | 90 mm |
| Дължина | 119,3 mm (Sony E) / 121,3 mm (Nikon Z) |
| Тегло | 570 g (Sony E) / 585 g (Nikon Z) |
| Защита | Уплътнение срещу прах и влага, флуорно покритие |
| Аксесоари | Предна капачка, задна капачка, текстилен калъф |
