Може би няма да е първата тема, в която говоря за визьора, но той е една от доста важните части на фотокамерите… макар да съм срещал такива в които да липсва напълно, особено в ерата на дигиталната фотография. Нужен е, за да влезе в кадър това, което искаме, а не нещо си там, към което сме насочили, или мислим, че сме насочили своята фотокамера.
Визьорът претърпява голямо развитие от най-обикновена телена рамка, до електронен. Аз съм привърженик на снимането през визьор. Помага ми да се освободя от заобикалящият ме свят и да се концентрирам само върху кадрирането. Дава ми информация и сега понеже понатрупах годинки, ми помага с помощта на настройка за диоптър да снимам, без да ми се налага да използвам очила.
Снимки в статията този път няма да слагам. Ще пускам линкове към конкретни модели фотокамери за пример намиращи се в нашият фото музей, с цел, ако не го познавате да се запознаете и посетите.
Рамков визьор
Първите може би познати визьори, в смисъла на визьори са тези от типа телена рамка. Да, връщайки се назад в началото на реалната фотография с големите мехови камери там визирането / кадрирането се е извършвало на фокалната равнина (там където се е поставяла филмовата плака). Бих оприличил този тип кадриране на съвременното по дисплей.
Визьора в почти всички случаи се използва само с едно око.
Рамковият визьор е комбинация от две рамки – една по-голяма, често изработена от тел и една по-малка често от пластина изрязан правоъгълник в нея. Поставени една зад друга на определено разстояние тази комбинация ви позволява да определите приблизително какво ще влезе в кадъра.
Можете да откриете такъв тип визьори в по-старите мехови фотокамери от джобен тип, както и в някои бокс камери. Сгъваеми са и понякога са по-скоро допълнение, защото камерата разполага с друг тип визьор. Както казах дават приблизително кадриране, защото няма гаранция как точно ще позиционирате окото си и то може да “вижда” различно спрямо визьора.
Интересното е, че този тип рамка се вижда и при така наречените шахтови визьори използвани поне до 70-те години на 20-ти век, но там са били наричани “бързи”, или дори и “спортни” визьори.
Оптични визьори
Първите оптични визьори са представлявали система от две лупи и огледало под 45 градуса. Такива визьори може да срещнете в доста бокс камери, както и вариации в сгъваемите мехови камери. При бокс камерите често е имало комбинация от два такива оптични визьора – за вертикално и хоризонтално кадриране. При меховите визьорът е можело да се върти в зависимост какъв тип кадриране сте избрали. Ако загледате визьорите от въртящ се тип ще видите, че в частта в която се гледа представляват голям кръст (като на швейцарското знаме). Идеята е да показват кадъра в зависимост как е завъртяна камерата.
Проблемът на този тип визьори е, че са твърде малки, гледат се от сравнително голямо разстояние и пак нямат много точно кадриране.
В последствие с развитие на камерите (тук не следвам хронология по години) се появява друг тип оптичен визьор – тунелен. Все едно сте взели една кръгла или с правоъгълен профил тръба поставили сте стъкълце в предната и част за по-дизайнерска визия и сте я сложили на камерата за да се ориентирате как кадъра.
Появата на този тип визьори връща фотографията на нивото на очите, както казват от Leica, защото заради по-старите оптични, а в последствие и шахтовите визьори, фотографията е била по-скоро… коремна, с оглед къде е позиционирана камерата при снимане.
Този тип визьори не се задържат дълго време. На тяхно място се появяват пак такива от тунелен тип, но вече с комбинирани оптични елементи. Те са разположени на една линия, а визирането става, директно долепяйки визьора до окото.
Оптичният визьор от тунелен тип е сравнително евтин и сравнително точен начин за кадриране. Leica и Contax като първопроходци в този тип визьори, а след това и десетки фирми ги използват за своите фотокамери. Някои са посвършени предлагат екстри като рамки за паралакс, които се движат в зависимост от фокуса до обекта. Съществува опция и за рамки за различни типове фокусни разстояния. Може да показват работата на светломера или пък да фокусирате с помощта на телеметрично устройство.
Актуален е и до днес с последните модели на Leica и на Fujifilm, като последните дори развиха концепцията и създадоха хибриден оптичен визьор.
Не е съвършеният визьор определено. Има си драми с разминаването от това какво вижда визьора и какво всъщност вижда обектива. Няма как да се използва с широк диапазон от обективи. Да, съществуват нарочни оптични визьори за конкретен обектив, или такива от тип “револвер” с няколко възможности според поставеният обектив, но по този начин губите повече време за кадриране, фокусиране и още, а в днешният динамичен свят… твърде забързани сме.
Шахтов визьор
Със създаването на огледално рефлексните фотокамери били те с два обектива, или с един се появява и така нареченият шахтов визьор. Може би името идва от факта че прилича на улична шахта чийто капак се отваря на една страна и се гледа надолу.
Идеята е по-скоро подобряване на първите оптични визьори. Кадрира се като се гледа в шахтата изображение проектирано върху матово стъкло. Някои шахти са усъвършенствани и имат добавена лупа, която позволява да долепите око до шахтата (не е най-удобното нещо) и да фокусирате и кадрирате много по-прецизно.
След работа страничните ограничители на шахтата просто се сгъват и така камерата добива по-компактен за пренасяне вид.
Основен недостатък е, че трябва да свикнете с обратното движение на това, което виждате. Завъртайки камерата наляво, то изображението мръдва надясно. Когато е доста светло също не е много ефективна.
Предният и задният капак на шахтата е възможно да имат допълнителни вратички, които при отваряне създават добре познатият вече рамков визьор. В случая тук той дава възможност за по-бързо, но грубо кадриране, от там и “спортен” визьор. Да, нямате възможност за точен фокус, но идеята е за следене на далечни обекти, които вече сте фокусирали през шахтовия визьор, а през рамковия просто проследявате някое тяхно движение.
Визьор тип призма
Усъвършенстван оптичен визьор, който допълва шахтовия, поставяйки над матовото стъкло система от огледала (пентаогледало), или посвършената – пентапризма.
Позволява визьора да е долепен до окото е реално да вижда това, което вижда обектива без паралакс (ако говорим за едно обективен огледално рефлексен модел).
Предполагам няма фотограф, който да не е гледал през такъв тип визьор. Мисля, че е излишно да изтъквам неговите достойнства като най-съвършен визьор, до появата на съвременните електронни визьори.
Някои фотокамери особено от професионален клас имат опция за сменяеми визьори и фотографа, може да избира кога да използва шахтов, кога призмен. Честно казано аз така и не свикнах с шахтата и винаги съм се стремял, когато имам възможност да снимам с призмен визьор. Много по-удобно и без досадния ефект на обратното движение. По-лесно се изолираш от външният свят, повече информация може да се види, а и ръчният фокус е по-лесен.
На няколко пъти споменах думата “паралакс”. Това е несъответствие между това което вижда визьора и реално това което вижда фотокамерата. При класическия оптичен визьор, който често се намира встрани от обектива очевидно ще има разминаване. Затова и някои от тях имат рамки и подрамки указващи какво “хващате” при по-близък, или при по-далечен фокус. При някои, това става автоматично при фокусиране с преместване на рамките. Все пак разминаването си остава.
При огледално рефлексните системи от типа с два обектива също имаме разминаване. Все пак обектива за кадриране и фокусиране седи на сантиметър –два над снимащия обектив…
Камерите с един обектив и огледална система не би трябвало да имат паралакс, обаче често имат. Причината – по-малко огледало, което не позволява да се покрие 100% от кадъра. Преди години е било доста по-трудно да се направи достатъчно голямо огледало което да покрива целия кадър. Един от проблемите е теглото. Ако погледнете старият Зенит на дядо си, ще видите, как огледалото прилича по-скоро на “права лопата” от колкото на чист правоъгълник. Това което се вижда във визьора е около 68% от това което реално вижда обектива, а това е много голям паралакс.
С напредване на технологиите а и като задължителна екстра, професионалните фотокамери имаха огледала покриващи 100% от кадъра. DLSR фотокамерите от последните да речем 10 години от среден клас също можеха да се похвалят със 100% покритие на кадъра. Технологиите не спират и ето, че се появи перфектният визьор.
Електронен визьор
В момента фотографите (сериозно снимащите) са разделени на два лагера. Първите се кълнат в класическият призмен визьор, вторите не искат да чуят за него след като вече са снимали през електронен. Признавам, аз съм сред вторите.
Електронният визьор е най-съвършенният за момента. Аргументи може да прочетете, ако последвате линка.
Ще добавя, че тези дни Leica изкараха нов модел електронен визьор за своята М серия, който освен високата резолюция, но има възможност за диоптрична настройка от -4 до +3, което е много сериозен диапазон. Да, няма как да коригира астигматизъм и други проблеми, но за масовия случай на късогледство, или далекогледство. Класическият призмен визьор също има такава корекция, но общо взето в диапазона -2 до +2.
Поне за сега виждам бъдеще само за електронният визьор, когато става въпрос за дигитални фотокамери.
Накратко това е за визьора. Всъщност във Photo Cafe академия говорих по тази тема и ако ви е любопитно може и да изгледате предаването, там показвам камери на живо като примери.
