Отново сме на тема сватбени снимки, но този път не защото започва активния сезон за всички сватбени фотографи. Разходката ни днес ще бъде малко по-различна и ще ни върне доста назад в годините когато този жанр започна да става модерен и да се превръща в това което е днес. Заслуга за това имат няколко колеги, един от които имаме щастието днес да е наш гост и да ни разведе през годините споделяйки спомени и преживявания.
Не знам има ли някой който да не познава дори само като име Влади Балевски. Един много близък за екипа ни (смело твърдя) приятел и един от първите фотографи разчупили стила в сватбения жанр.
Ще започна с „Честит юбилей Влади“ – 20 години професионална работа от първата заснета сватбена лента през 1997 година, когато започва тази история. https://www.vladibalevski.com/
„Още тогава – спомня си Влади – заедно с няколко колеги (Бони Бонев, Влади и Камен от Профайл студио, Любо Любенов, Камен Вълканов, Митко Яков, Йонко Русев и няколко други, които и до ден днешен работят успешно) започнахме да правим една по-различна за времето си сватбена фотография. Дори и Джъмбо тогава снимаше сватби ☺ , но като че ли бързо “Българският Менделсон” – Бяла роза му омръзна и се преквалифицира. Ние бяхме които започнахме да снимаме по-сериозно. Много от колегите – професионалисти и любители фотографи, които сега снимат сватби, в онези години нямаха отношение към този жанр, може би защото тогава това не беше възприемано и като жанр буквално. Реално погледнато до 2008-2009 година сватбената фотография вървеше някак хоризонтално, без сериозни промени. Отношението обаче винаги го е имало. Винаги съм се опитвал това да лични към клиента, към момента, към традицията. По онова време сватбена фотография не бе особено добре платена от клиента и в повечето случаи бе като допълнително перо към други дейности, с които фотографите се занимавахме. В повечето случаи, обаче, отношението и мечтите ни даваха стимул да продължаваме. Лично аз подхождах с разбирането, че градя история. Вярвам, че сватбата е една в живота и нямам право да се провалям.
От 2008 година започнах с големите промени. Първо реших, че ще работя в екип с втори фотограф. От 2009г предлагам единствено такава услуга. По същото време започнах да правя сватбени сесии в отделен ден. В началото това беше много трудно – ние работим с клиенти които са само веднъж и се налагаше да водя дълги разговори с много аргументи, за да споделям вижданията си. И това водеше до трудности в онова което искахме да правим. Нещата бързо започнаха да се променят, обаче – като че ли клиентите и те жадуваха за тази промяна. В резултат на това от 2010 до 2016г. имам над 100 фотосесии в отделен ден, над 20 от които в чужбина. Това ми харесва и продължавам да го правя, защото се различава от типичното заснемане в сватбения ден. Държа да правя нещо различно и се радвам, че това все по-успешно се налага в България.
Днес почти не се налага да обясняваме на младоженците какви са предимствата на сесията в отделен ден, за разлика от преди 10-15 години, когато нямаше разбиране за това. Една от промените, които осъзнах по онова време бе и нуждата от собствен сайт. Заедно с навлизането на социалните мрежи, това много ми помогна в популяризирането на тази дейност. Сега, обаче, на моменти социалните мрежи играят лоша шега на сватбените фотографи, защото клиентите виждат там само перфектно обработени и подбрани кадри. Окото на човек се пренасища, а очакванията на клиента често са едва ли не за от 100 снимки 99 да са за изложба, а една на ниво световен конкурс. Все повече желаещи да се занимават с това навлизат в сферата. Наличието на добра техника, която компенсира в някои случаи уменията на фотографа, както и сериозната обработка после, създават в клиента усещането, че сме безпогрешни. Това поставя големи предизвикателства в целия бранш. Стараем се да отговорим на търсенията и правим в пъти повече, отколкото се налагаше преди 10-на години.
Да, тук нещата много се промениха. В годините, когато снимахме на лента, нямаше такива очаквания, особено в годините, когато интернет не съществуваше и клиентите нямаше къде да разгледат снимки и да сравняват. Снимахме на лента, проявявахме снимките и ги давахме на клиента в албуми. В края на 90-те и до 2008 година, когато нямах собствен сайт, с пълна сила важеше правилото, че доволният клиент е най- добрата визитна картичка. Така че наистина до 2009-2010г очакванията не бяха като днес – фото и видео се правеше “защото така трябва”. Не се снимаше подготовка на булка, а и хората (особено родителите) нямаха това разбиране за по-разчупена фотосесия – било то преди или след (обикновено в сватбения ден се снимаше набързо 10-ина минути снимки с младоженците на фона на едно пано в гражданското).
В общи линии се молехме в самия сватбен ден да имаме поне един час свободно време с младоженците, за да има направим сесия. С времето обаче започнахме да показваме различни неща, което се харесваше най-вече на булките и това започна да се търси. И до ден днешен най-голямата ми награда е като споделя някоя снимка във ФБ да чуя отзив от някоя дама „Като гледам тази снимка ми се иска да облека една рокля и да се омъжа“ .
Това е огромно лично предизвикателство, защото да успея да породя подобно желание в една друга жена означава, че съм надскочил въображението й. През 2010 / 2011 година с колегата, с който работех (и понастоящем е част от екипа ми) започнахме да правим изложби със сватбени снимки и така да популяризираме нашата дейност.
За времето си успявахме да наложим стил, виждане, потребност която да задоволим и да участваме в изграждането на бранша. Мисля, че заедно с останалите сватбени фотографи създадохме апетит в булките за това ново виждане, което имахме.
Те са може би най-важното, защото тогава се уточнява всичко. Винаги ще има клиенти чийто искания ще надскачат реалистичното и е от огромно значение подробно да се обсъди как може да се постигне онова, което те искат. Не обичам реплики от сорта на „Няма да стане“, но говорейки за фотография има едни правила и ситуации, на които ние сме подчинени в много случаи. В главата на клиента всичко е лесно постижимо, но когато се отиде на място, понякога нещата не са такива, каквито си ги представяме. В тези случаи опита и знанията си идват на мястото, както и умението да импровизираш, ако се наложи. Имам много случаи от практиката си, в които съм се сблъсквал с такива ситуации и съм ги преодолявал по различен начин. Сега си ги спомням с усмивка. Клиентите обаче са много различни.
Има разлика в булките, живеещи у нас, и такива които повече от 10 години са извън България. Там са с променено мислене, често имат ясна представа какво искат и идват на разговора с готов дълъг списък с изисквания (имал съм дори случаи, в които е подробно разчертано времето в минути). Та говорейки по-горе за стила, наистина западния маниер на мислене сериозно навлезе и то преди доста време вече. Много се разчупи отношението дори на родителите, които сега оставят децата си сами да решават как да организират сватбата. Не казвам, че традициите се пренебрегват, но колко души преди 10-на години са си представяли сватбена сесия извън България или нещо друго. Все по- рядко присъстват и сватбените суеверия, с които ние отраснахме.
През 2009 започнах да работя само в екип от двама фотографи. Тогава това беше много рядко – да се работи така в екип. Беше странно за клиентите да разберат нуждата от втори фотограф (това бе свързано и с допълнителни средства, които да платят), но това изключително помогна в работата ми. Особено в моменти, в които сме имали повече от две сватби една след друга. Оказа се полезно не само за клиента обаче. Благодарение на работата си с колега вкарвах и снимки зад кадър, също и видео репортажи. Помагаше ми в срещата с клиенти, за да има разкажа как се случват нещата. Правим и до днес снимки и видео, в които разкриваме изключително интересни моменти от работата си. Днес вече работя и с втори екип, на който мога да разчитам в случаи, когато се засичат дати. Така мога да поемам по повече ангажименти в един ден като предлагам допълнителна сесия в отделен ден, където винаги аз лично снимам (и отново не сам).
2009 година наистина се очертава като доста преходна. Започнахме да се събираме в София с колеги да обменяме опит. Възникна идеята да направим нещо като асоциация на Сватбените фотографи и видеооператори, не само да си споделяме грешки и трудности, но и да работим заедно в тази посока. Малко по-късно възникнаха и националните сбирки, които и понастоящем са много силни мероприятия. Спомням си, че на първите няколко семинара нямахме външни лектори. Самият аз тогава се престраших и излязох на едно от събитията да говоря, че трябва всички да повишим нивото си, изискванията към самите нас, за да повишим качеството и стойността на услугата в бранша. И днес продължавам да говоря за различни теми в областта без да се притеснявам, че споделям идеи. Не се плаша от конкуренция – тя е нещото, което ни движи напред и ни помага да се развием. В това отношение се възхищавам и съм благодарен на Темелко Темелков. Това е човек, който не просто знае и може много, но винаги говори пред хората така ,че ги провокира да мислят. Това е нещо, което на нас българите ни липсва много – индивидуалността в начина на виждане на нещата – като цяло. Но има много колеги от по-младите, които навлязоха последните години сериозно с много качествена работа. Не се скъпя да кажа някои от тях – например Гого Кехайов, Иван Славов, Яна Пенева – успяха бързо и много успешно се наложиха свой стил и издигнаха стандарти.
20 години не са никак малко. Връщайки се назад поглеждам с удовлетворение към всичко преживяно. Правейки ретроспекция дори на изминалата година, във връзка с подновяването на сайта, виждам колко много хубави моменти съм преживял благодарение на младоженците. Спомням и хубавите, и по-трудните моменти, и каква цена съм платил за да стигна до тук. Тръгнахме и аз и колегите от време, в което този жанр не беше изграден. Днес в него се влиза с летящ старт. Скоро някой беше писал някъде по форумите, че едно време на нас ни е било много лесно, защото сме били малка общност. Напротив – тогава нямаше такава реклама, нямаше ги образованите клиенти, нямаше го това разчупено мислене, нямаше и тази техника с която боравим днес. Имахме уменията си, които е добре да оценим и днес. Винаги съм държал и ценял труда – и собствения си, и този на колегите. Снимаме за пари да, но винаги остава удоволствието – от емоцията, от мига, от свършената работа, от усмивката която си подарил на тези хора.
Това е и моят призив към колегите – уважавайте се и ценете труда си.
Това е и нашият призив към всички колеги, не само в този бранш. Фотографията е пътуване, история, спомени. Нека ги съхраняваме по-дълго.
Ние благодарим на Влади и освен това приятно интервю, сме ви подготвили и още изненади с него.__
