Усещане за Sony

2017 година ми върви някак на юбилеи и ретроспекции.

45-та годишнина от рождението, 35 години от както започнах да снимам, 25 години професионално снимане, 20 години писане на ревюта, 15 години познанство и работа със Sony… всъщност днес точно за Sony ще си поговорим.

Както вече казах имаме доста съвместни години дейност и на немалко събития съм имал удоволствието да бъда. Признавам някои събития бяха уникално незабравими например: картинг на след току що спрял порой (сещайте се на какво заприличахме), обиколка на София и околностите с хеликоптер и след няколко години затишие преди няколко дни се озовах на около 1200 километра от Фото Кафето някъде в сърцето на Кападокия.

Какво се прави в Кападокия? Да, БАЛОНИИИ!

Да започна подред.

Човека от Sony отговарящ за медиите ми звъни и получавам любезна покана да присъствам на събитие на марката и дали ще имам времето да отида.

Хвърлям един поглед на календара (в който нямам навика да отбелязвам в кои дни съм зает) и потвърждавам, че съм свободен и някак между другото питам “а къде ще е?” отговорът “Кападокия” първоначално ми прозвуча като някой турски ресторант, но истината ме връхлетя секунди по-късно питайки ме дали имам валиден паспорт…

Месец по-късно седя на софийското летище с чанта и в нея дебело яке плюс джобното Sony RX100 Mk IV.

Естествено излетяхме с 15 минути закъснение и някак си в мен се промъкна една мисъл, че трансферният ми прозорец от 50 минути значително се стесни…

Ако не сте виждали бягащ носорог през летище ето това представлявах аз в опита си да стигна от единият терминал до другия. Стигнах, помахах на заминаващият самолет и омърлушено се насочих да оправям билета.

5 часа по-късно (бях ги наместил тез 5 часа да обикалям из Кападокия) бях на борда на самолета и се наслаждавах на залеза от 11 000 метра. Често съм гледал със завист към небето и самолетите по залез представяйки си какво да видиш залеза от толкова високо.

5 те часа нервно висене на летището и натрупаните негативи отлетяха за миг, единственото, за което се ядосах на себе си, че сядайки зарязах джобното Sony RX горе в багажа вместо да е до мен и да снимам с него през илюминатора.

Кацнахме, посрещнаха ме на летището в Кайсери и запрашихме по посока Гьореме – най-големият парк в Кападокия.

Навън се лееше потопен порой и честно казано се чудех какво ли ще правим на другия ден, когато е самото събитие, чиято програма организаторите от Sony бяха запазили като изненада.

За щастие, наближавайки дъжда спря, дори стигайки в Гьореме си бе направо сухо като пустиня (то си е пустиня).

Следва настаняване в хотел и аз се оказвам в стая издълбана в пещера и за момент се почувствах като хобит.

Бързо освежаване и бегом към Мелинда, нашият домакин от Sony.

За разлика от други събития, този път не бе с цел представяне на нова камера.

Поканата, която ни отправиха горе долу звучеше така:

Усетете възможностите на пълноразмерните ни камери и обективите, които създадохме за тях.

Поради закъснението изборът от камери Sony бе силно намалял… какво намалял, аз си бях последен и за мой късмет се сдобих с една от най-добрите камери, а имено – Sony A7s Mk II със Sony Vario-Tessar T* FE 24-70mm f/4 ZA OSS – чудесна комбинация в съотношение тегло качество.

Да, щеше ми се да си поиграя по-сериозно с новата А9, но със Sony A7s Mk II също не бях снимал активно, а признавам за мен като пътешественик винаги ме е привличало възможността на тази камера да снима на много тъмно и ме освобождава товара на статива.

Седнахме да хапнем и Мелинда обяви програмата за следващият ден – 5 часа сутринта се събираме пред хотела и тръгваме да снимаме изгрев без повече подробности.

Няма как да не се усмихнем всички там, защото в Кападокия е повече от ясно как ще снимаме изгрева…

Групата беше доста интернационална с балкански привкус. Имаше колеги от Румъния, Турция, Словения, Гърция, Унгария и… май не запомних всички.

Представихме се кой какъв е кой с какво се занимава попремерихме си… обективите и аз, имайки да наваксвам 5 часа хукнах в нощно Гьореме да разглеждам, а и на лов за някой сувенир за хладилника.

Бързо обиколих, взех необходимият спомен за хладилника и установих, че вече е 23 часа.

Душ, четка, часовник, затварям очи и едвам затворил и аларма звъни ще ми продъни главата.

Чаша гореща вода, 3 пакетчета нескафе, 3 със сметана и 3 със захар и след още 5 минути дублирам.

Дебелото яке, мятам Sony-то на рамо и с полуотворени очи се озовавам пред рецепцията, където групата горе долу в моето състояние седи с ръце в джобовете и дреме правостоейки.

Натоварихме се по бусчета и след известно време размятване по черни пътища ни стовариха на една черна поляна обградена от тъмни хълмове.

Посрещна ни невъобразима врява от бръмчащи мотори. След като очите ми свикнаха с тъмнината или по-скоро след като погледнах през визьора на Sony-то (предимството на електронния визьор) установих, че това не са хълмове, а полунадути балони. Моторни вентилатори ги пълнеха с хладен сутрешен въздух и размерът им все повече се увеличаваше.

Подозирайки предварително, какво ще правим на ивента ми стана ясно, че на моменти ще сме в пълен мрак, затова и избора на Sony A7s Mk II ми дойде точно на време.

Позволих си да снимам на 25 800 ISO (дори на моменти и 56 200), Да нямах съвършеното качество, но запечатвах мига, който се случваше около мен и имах изображение достатъчно качествено с което мога да кажа – да аз бях там в пълен мрак и снимах звездното небе от ръка (както се вижда на някои от снимките).

В един момент дойде експлозията от светлина и цвят – горелките влязоха в ход и почти надутите балони започнаха да светят като китайски фенери за желания.

В този момент не знаеш на къде да се обърнеш да снимаш и все някой ти минава пред камерата в сублимен момент.

Моето Sony A7s Mk II се справяше добре с фокуса и ловенето на момента, предполагам тези със Sony A9 или Sony A99 Mk II са били по-напред с материала, но пък аз разполагах с камерата с най-светлочувствителна матрица (после си мерехме картинките с колегите та…)

Нашият балон също бе готов и бързо напълнихме коша (28 човека).

В 6:05 се отделихме от земята и нашият път към изгрева на слънцето започна.

Не мога да кажа, че бе тихо. Щракане на затвори огласяше коша, единствено фученето на газовите горелки заглушаваше понякога непрестанното чаткане.

Признавам и аз в началото реших да снимам непрекъснато, но някак си в един момент поразредих снимането с любуването на това какво се случва около мен.

Сигурно над 100 балона бяха на различен етап на подготовка или издигане. На където и да се обърнеш на парк Гьореме имаше балони… някои от тях дори леко се удряха и направо си ходеха като двойки.

Пробвахме с колегите да поразменим някой и друг обектив, но това се оказа малко рисковано занимание, а и в такива моменти ти се иска да останеш насаме със себе си и това, което виждат очите ти.

Развиделява се и все повече балони се оказват във въздуха. А мой “късмет” се оказах с гръб към изгрева и докато балона се завърти слънцето вече изцяло се бе показало.

Само преди 12 часа го бях изпратил на 11 000 метра височина, а сега го посрещнах на 750 (може би най-високо от всички балони се качихме, но не съм 100% сигурен).

От там насетне започнахме с разходката из причудливите скали на Кападокия, стигайки на моменти буквално на метри от земята.

Някъде след около час летене се приземихме леко (пилота ни бе много вещ в занаята) и понеже май на всички ни бе за първи път не мина без отваряне на шампанско. За първи път пия толкова рано сутрин шампанско и да си кажа подейства ми добре.

Обратно по бусчетата и към хотела за стабилна закуска и да си премерим с колегите от другите страни снимките.

След малко релакс дойде време да се запознаем на живо с наскоро обявените Sony RX10 Mk IV и новата устойчива мини видео камера Sony RX0, в добавка и няколко думи за Sony A9 за която вече пуснах лайф от представянето и в София преди няколко седмици.

За голямо съжаление от новите продукти имаше единични бройки, но от Sony България в последствие обещаха да предоставят тестови бройки на ултразум камерата и мини видео камерата от фамилията RX така, че очаквайте по-късно през годината или в началото на следващата обстойни ревюта.

Това не беше всичко. Грабнахме си камерите и за пореден път се качихме на бус, който ни поведе на някъде из парка Гьореме.

Крайната дестинация – панорамна площадка над прочутите скали на Кападокия и след 5 минути информационно бла бла местният гид ни помъкна по една пътека… по-скоро улей за бобслей обилно посипан с пясък от ронещите се скали. Представям си, ако се бях хлъзнал как като едното нищо щях да събера всички пред мен и заедно вкупом да се изпързаляме до долу.

Някъде около 28 етажа денивелация и вече скалите бяха само върхове над нас.

Почти като в марш на скок хем вървяхме бързо по пътеката хем успявахме да направим и по някой кадър на уникалните формирования на природата и някъде и на човешката ръка.

Няма да навлизам в подробности за структурата на скалите в Кападокия, но честно казано са една смесица от белоградчишките скали и тези зад роженският манастир и Мелник.

Пътеката е изключително живописна и цяло щастие бе, че съм с лека безогледалка и добре запасен с вода (все пак бе едва 29 градуса).

Sony A7s Mk II не се усеща като тегло, но новият Sony RX10 Mk IV признавам щеше да ми легне идеално за тази разходка с неговото ултра възможно варио, защото много от скалните жилища бяха недостъпни за 24-70 обектива, с който разполагах (за сравнение при RX10 еквивалентният обектив е 24-600мм).

След около 5 километра преход се оказахме пак при автобуса и той за мое съжаление ни поведе към крайната ни спирка.

Въздъхнах, оставих Sony A7s Mk II на Мелинда и все още завладян от емоции отлетях обратно към София.

Още на другият ден седнах пред компютъра за да вида какви съм ги сътворил и няколко часа по-късно снимките бяха готови. Нужните корекции бяха минимални.

Така или иначе ако сте стигнали до тук с четенето то така или иначе сте ги видели.

Малко дълго стана, но честно казано това е само 1/3 от всичко което би ми се щяло да кажа.

Усетете възможностите на пълноразмерните ни камери и обективите които създадохме за тях.

Това каза екипът от Sony който ни събра ни ни остави да се забавляваме.

След разходката с хеликоптер преди няколко години не съм си и мислел, че Sony могат да измислят нещо още по-щуро… сега вече с нетърпение чакам следващата им хрумка.