Месец на фотографията 2014 гостува в Експо Баня София с изложбата SELFIEka, кураторски проект на Надежда Павлова
За втора поредна година Рока България е партньор на инициативата на Национално сдружение Фотографска академия „Янка Кюркчиева”.
За пета поредна година се организира Месец на фотографията, инициатива на Национално сдружение Фотографска академия „Янка Кюркчиева”. За втора поредна година, партньор на инициативата е Рока България като домакин на едно от събитията от богатата изложбена програма, която включва 43 проекта на български и чужди автори. Oт 6 до 18 юни 2014, Експо Баня София, изложбена зала Roca, представи кураторския проект на Надежда Павлова, наречен SELFIEka.
SELFIEka е страната, в която хората живеят сред терабайти от изображения и едната им ръка завършва с мобилен телефон с камера. В тази страна фотографите са излишни, защото всеки се снима сам, с леко нацупени устни в полуанфас или втренчен в огледало изпълнено от героичното му мъжество. И не само се снима, а води свои фотографски дневници ежедневно, ежечасно и дори ежеминутно във виртуално пространство. В този свят хората се харесват като натиснат бутон Like, коригират своя relationship статус и те съветват да следиш тоя space, за да си наясно с твоя…
Звучи ли ви странно? Да!? А звучи ли ви познато…?
Когато Вилем Флусер определя фотоапарта като „протеза” продължение на човешкото око в „Една философия за фотографията” едва ли е допускал степента, в която технологичното средство за комуникация ще се превърне и в „протеза” продължение на човешката ръка, достатъчно дълга, за да побере тялото и лицето, към които принадлежи в широкоъгълния обектив на вградената в мобилния му телефон фотокамера. „…фотографът е вътре в апарата и е преплетен с него. Това е функция от нов вид, при която човек не е нито константата, нито променливата, а човек и апарат се сливат в едно цяло. Затова тук му е мястото да наречем фотографа „функционер”.”1 Вилем Флусер
През 2002 г. един пиян австралийски „функционер” описва преживяванията си като публикува своя автоснимка с извинението: „ Съжалявам за фокуса, но това е selfie”. През следващите години тази нова дума набира изключителна популярност като бележи нечуван пик през 2013г. и в резулат е обявена за дума на годината от Oxford Dictionaries. Срещу думата selfie/автоснимка/ в речника ще прочетете: снимка, която някой си е направил сам със смартфон или уебкамера и я е публикувал в социална мрежа или интернет сайт.
Защо виртуалното пространство е препълнено с автоснимки на милиони хора заснели себе си в необичайни пози, намиращи се на странни места.
Усъвършенстването на технологиите ни позволява да правим опит след опит с минимални усилия до получаване на желания резултат, което води до бум на публикации от автоснимки. От друга страна характера на случайната моментна снимка прави разказа да изглежда правдоподобен и убедително представя личността на автора.
Философите често свързват личната идентичност с паметта. Предполага се, че ние продължаваме да бъдем същата личност дотогава докато спомена ни за миналото съществува. Но непроменяеми и обективни ли са нашите спомени отнесени към опита ни събиращ се в една кристална топка? Могат ли спомените ни да бъдат подбрани така, че да паснат на желания от нас образ на самите себе си?
Вероятно желанието да съхраним спомена за всяко наше „сега” стои в основата на този selfie феноменален експеримент. И страхът, страхът да не бъдем забравени и то не утре, а днес…
Проектът обединява спонтанните автопортрети на 68 автори на възраст от 3 до 69 години с различни професии и от 12 страни. Целта на изложбата е да премине отвъд техническите качества на предоставените фотографии и да постави акцент върху селфи автопортрета като канал за социална комуникация.
Мнозина смятат, че този бум на селфита доказва, че живеем в нарцистично време.
Нарцисизмът е самотно занимание, а този процес е повече търсене на своя собствен виртуален аватар и път към другите.
Селфитата произлизат от същия импулс поради, който Рембрандт е рисувал себе си – да направиш себе си да изглеждаш невероятен, да изследваш и опознаеш собствения си образ.
Селфитата са повече средство за комуникация отколкото резултат на нечувана суетност. Те са нашите писма към света. Те са малките ни дневници, които очароват, ограничават, драматизират. Те казват: „Аз съм тук, вижте ме”
За разлика от портретите те нямат претенциозни заявки. Те се движат в друга посока, дори без посока…
Агнешка Кошчушко – Полша, Ади Петрова, Александър Дончев – Македония, Анди Койчев, Андрей Недялков, Ани Димова, Ани Шкодрова, Антония Маринова, Антонио Георгиев, Атанас Кънчев, Борис Петранов, Валери Витанов, Васил Павлов, Велин Петков, Венелин Илиев, Генчо Петков, Георги Вачев, Георги Георгиев, Горица Николова, Даниела Алексиева, Десислава Симеонова, Джули Торнстен – Дания, Добрин Попов, Емануил Трейман, Жаклина Чорбаджиева, Здравка Златева, Ивайло Сакелариев, Иван Маранов, Иван Захариев, Йоана Димова, Красимира Серафимова, Катрин Льонгли – Белгия, Кристина Андреева, Любомир Василев, Мария Ангелова, Мария Димитрова, Мартин Крупев, Мая Калоферова, Михаел Хардер – Дания, Надежда Павлова, Надежда Желязкова, Неманя Йованович – Сърбия, Нейчо Тодоров, Николай Василев, Николай Лаутлиев, Пабло Авенданьо – Испания, Петра Ненчева, Пернила Шойд – Дания, Рада Острева, Раха Мохарак – Саудитска арабия, Роман Проценко – Русия, Румяна Александрова, Сантяго Серано – Еквадор, Слав Неделчев, Славчо Славов, Сташа Цафута Трчек – Словения, Тихомир Пенов, Томас Амос Ганда Ситоле – Зимбамбве, Хавиер Санчес – Мексико, Хенрик Сков – Дания, Цветан Томчев, Юлия Кристенсен – Дания
