Ще запомня 1997 година с две неща. Едно от тях бе подаръкът, който получих по случай рождения си ден – фотоапарат. Olympus µ [miu] II, компактна камера с невероятни характеристики, светлосилен обектив (максимален отвор 2,8), защитен от капризите на времето и достатъчно малък и елегантен, за да влезе в джоб. С този фотоапарат направих не малко качествени снимки. Даже на последната си изложба показах уникални пейзажи, снимани с нея. Защо ви говоря всичко това? Защото искам да подчертая, че Olympus са фирма за фото “бижута” на достъпна цена. Няма да споменавам класическата лентова фотография. Гамата им цифрови камери е достатъчно красноречива, като своеобразен връх е модела µ [miu] mini, но за него – някой друг път.
Първата професионална цифрова камера, с която се сблъсках в работа си като фотограф, бе Olympus Е-10 и малко след това с наследника й Olympus E-20, съответно 4- и 5-мегапикселни, огледално-рефлексни с несменяема оптика и качествена 2/3 инчова матрица, поставена в солидно магнезиево тяло. И до днес те са много популярни особено на фона на скъпите професионални камери Canon 1D и Nikon D1x. С появата обаче на Canon D30 и Nikon D100 (камери на цена колкото Olympus E-20, но със сменяема оптика), те постепенно започват да отстъпват на заден план. Отговорът на Olympus се появи в средата на лятото на 2003 г. с една изцяло нова и радикална концепция. Вместо да заложат на сигурните и изпробвани вече лентови фотоапарати, “преобразувани” за цифрови, те показаха един изцяло нов модел огледално-рефлексна камера със сменяема оптика – Olympus E-1.
Срещата ми с тази камера бе в една топла есенна утрин на 2003 г. в Приморско, където се провеждаше традиционната “Фотоваканция”. По това време вече се занимавах активно с цифрова фотография и затова камерата възбуди любопитството ми. На първо „четене” не ми направи особено впечатление. Защо, не мога да обясня. Може би поради факта, че по това време снимах с цифрова полупрофесионална „сапунерка”, с която докарвах много прилични снимки и нямах проблеми от типа сътресение при удар на огледалото – нещо, с което се сблъсках по-късно, когато си взех среден клас DSLR камера от известна марка.
Втората среща с Olympus E-1 бе преди няколко дни при странни обстоятелства. На едно изложение в края на годината видях доста интересна на външен вид камера. Отначало помислих, че това е наследник на модела Olympus 8080, но после се оказа, че това е Olympus E-300 – 8-мегапикселен “събрат” на Е-1 (за който забравих да спомена, че е 5-Мпикселен). По природа съм любопитен и поради тази причина отидох до щанда на “Амперел”, която внася Olympus в България, за да разгледам модела Е-300. За мой късмет (добър или лош) купиха последната налична камера точно пред мен. Явно съм имал доста разочарован вид и за да ми направят удоволствие, ми предоставиха Olympus E-1 да го изпробвам за няколко дни. Както и да е, пъхнах апарата в раницата си и се запътих към дома, където смятах да го огледам по-обстойно.
Приятно изненадан и впечатлен – това бяха първите чувства, които ме завладяха, когато хванах камерата в ръка. Бях забравил какво представлява тялото на фотоапарата. Оказа се здрав магнезиев корпус с гумирано покритие, удобно лягащ в ръката. С обектив 14-55 тежи около 1,2 kg и, да ви кажа, това е едно много” удобно” тегло. По дизайн прилича на Е-20, но е с някак си по-изящни и привлекателни форми. Гледането през визьора е удобно, защото се намира почти в края на камерата и по този начин носът не се притиска към гърба й (дисплея). Спусъкът ми дойде малко “по-мек”, отколкото очаквах, но щракването на затвора е просто като музика – тихо, а в същия момент самата камера не произведе никакви вибрации от удара на огледалото. Такова потушаване на вибрациите съм срещал само при професионални камери от най-висок клас (които са с 1/3 по-големи от Е-1). Всичко това, разбира се, се дължи факта, че камерата е създадена според големината на матрицата, а не използва, както вече споменах, 35 mm базирано тяло. Тук затворът и огледалото са точно толкова големи, колкото да покрият нуждите на матрицата. С други думи, това е пълнокадрова камера.
Основата на Olympus E-1 е матрицата и затова е редно да я спомена най-напред – все пак всичко е изградено около нея. Големината й е 18х13,5 mm – 2560х1920 пиксела. Съотношението на страните й е 4:3. Този стандарт бе разработен от Kodak и към него се присъединяват Olympus, Sigma, Fijifilm, а наскоро и Panasonic. CCD матрицата е 5- мегапикселна с големина на пиксела 6,8 µm (за сравнение 2/3 инчовата матрица е с големина на пиксела 3,4 µm, а матрицата тип APS – с 7,4 µm). Разликата между 4/3 матрицата и APS (Nikon, Canon) е относително малка и се проявява единствено при снимки на висока чувствителност, но за това нпо късно.
Измерена, спрямо стандартна 35 mm камера големината на матрицата е 2 пъти по-малка или по-точно казано, факторът на изменение на фокусното разстояние е 2. Ако не друго, поне се смята лесно – фокусното разстояние на използвания обектив се умножава по две и така се получава действителното. Забележителна иновация е само почистващата система, която с помощта на ултразвук премахва фини частици, полепнали по матрицата, при всяко включване на камерата.
Другата новост са обективите, произведени специално да отговарят на изискванията на матрицата и като покритие, и като разделителна способност. Гамата от предлагани обективи е ограничена до 7 броя. За някои това не е чак толкова добре, но аз се надявам, че всъщност е само началото за тази все още “прохождаща” система. Е, разбира се, тази по-малка матрица позволява обективите, конструирани за нея да са по-малки и компактни (т.е. по-евтини), а същевременно и по-светлосилни от тези на конкурентните фирми.
Какви обективи предлага Olympus: Zuiko Digital ED 7-14 mm F4.0; Zuiko Digital ED 14-54 mm F2.8-F3.5; Zuiko Digital ED 50-200 mm F2.8-F3.5; Zuiko Digital E 11-22 mm F2.8-F3.5; Zuiko Digital ED 50 mm F2.0 Macro; Zuiko Digital ED 150 mm F2.0 и Zuiko Digital ED 300 mm F2.8. Както се вижда, всички вариообективи имат еднаква светлосила, което определено си е удобство. Освен това са с вграден бърз мотор, подпомагащ почти мигновеното фокусиране. На байонета може да сложите преходник и да завинтите обективи с резба М42, но аз не съм привърженик на това. Моето мнение е, че е най-добре да се използват обективи, конструирани за самата матрица. Нещо, което не ми харесва, е изключително малкият ход, който имат обективите. Например обективът 14-54 има следните маркери: 22 cm, 40 cm, 1 m и безкрайност. Разликата между двата крайни маркера е няколко милиметра. На автоматичен фокус камерата „заковава” без проблем фокуса, но на ръчен със сигурност не бих се справил, още повече, че става въпрос за свободно въртяща се „безкрайна” гривна, характерна за обективите с вграден мотор. Полезна опция е, че от менюто може да изберете посоката, по която искате да фокусира обектива – надясно или наляво.
Споменах, че корпусът е направен от магнезиева сплав. Освен това той е влаго- и прахозащитен от капризите на времето чрез гумени уплътнения, поставени на всички конфликтни места. Същата защита имат и споменатите обективи. Капачките на батерията, картата памет и част от гнездата за връзка са от същия материал и със стабилни ключалки. Капризите на времето, за които споменах, се оказаха една хубава снежна виелица, в която неблагоразумно извадих камерата от чантата й, за да снимам едно скитащо куче, което обаче реши да отложи звездния си миг за някой друг път и кривна в близката уличка. Това не попречи на обилно валящия сняг да намокри добре камерата. Макар и без основания малко се притесних, но въпреки хубавите уплътнения не бих рискувал втори път.
Не ми се отдаде възможност да преценя каква е издръжливостта на батерията. С едно зареждане издържа около седмица, през което време направих няколкостотин снимки. В един от дните подложих камерата на изпитание за студ – разходих се из слънчева София при -8 оС. Камерата стоеше кротко в чантата на рамото ми. Направих около 50 снимки, след 3 часа обикаляне позамръзнах и се прибрах на топло, а макар че бе много студен на пипане, фотоапаратът нямаше и грам идея да се предава.
Управлението на Olympus E-1 е поверено на ясно обозначени бутони, въртящи се копчета и джойстик, които за човек, работил и друг път с цифрова камера, не представляват проблем. В 90% от случаите работите само с дясната си ръка, като използвате комбинация от бутон, плюс едно от двете въртящи се копчета (Jog Dial), а джойстикът служи изцяло за работа с менюто.
Цветният дисплей е TFT LCD с големина 1,8 инча, съставен от 134 000 пиксела и служи за разглеждане на заснетите кадри, както и за настройка на менюто. Защитен е с прозрачен плексигласов капак, който може да се маха по желание на потребителя.
Визьорът има 100% видимост и е много светъл – поредно доказателство за професионалната насоченост на камерата. Разполага с щора за затваряне, когато се използва самоснимачка, и е с диоптрийна корекция от -3 до +1. В него може да видите информация за: фокуса, зоната за фокус, скоростта, диафрагмата, експозиционния режим, баланса на бяло, корекции на експозицията и състоянието на буфера. Да ви призная, до сега не съм имал лична камера, която да е със 100% видимост на визьора, и за това съм свикнал да имам предвид появата на още нещо в окончателната снимка. Тук обаче не е така – какво виждате това излиза. Страхотно! Освен това кадрирането тук е в друго съотношение в сравнение с класическата 35 mm фотография. Съотношението 4:3 е „по-квадратно” в сравнение с познатото 3:2 (каквото е при 35 mm филм и APS матриците). Според някои теории 4:3 ни позволява да се доближим повече до т.нар. „златно сечение”. Теории всякакви. Въпрос на навик. За един добър фотограф оправдания по отношение формата на кадъра звучат несериозно. Друго предимство на този формат е, че „квадратността” се приближава до по-добро вписване в кръг – известно е, че лещите са кръгли и поемат изображението от обектива по-качествено.
Фокусирането с новите обективи е бързо и точно. Не отстъпва като бързина и безшумност на ултрасоник обективите на конкурентните фирми. Има 3 AF зони, разположени в една линия, избираеми всяко поотделно или всички заедно, като тогава се фокусира по най-близкия обект, влязъл в някоя от зоните. Само средната зона е cross тип (може да фокусира по вертикални и хоризонтални линии). На корпуса на камерата има вграден AF “помощник”, който се включва при ниска осветеност. Режимите за фокусиране са три: ръчен, единичен и следящ фокус, които се превключват с лостче, разположено близо до обектива.
“Екскурзията” около корпуса ще приключа с различните видове конектори за връзка с камерата. Под добре защитен и изолиран капак са скрити A/V изход, USB 2.0 и IEEE 1394. Не мисля, че някой може да се оплаче от липса на възможности за супер бърз трансфер. Под другите капачета могат да се открият: вход за захранване, изход за външна студийна светкавица и вход за дистанционно. Забравих да спомена, освен кабелното дистанционно може да се използва и такова с инфрачервени лъчи. Все едно сме на космическа совалка – някои системи са дублирани, но не за сигурност, а за удобство. И накрая, Olympus E-1 има синхроконтакт за външна светкавица (желателно е да е фирмена, за да може да използвате всички опции).
Ако надникнем в корпуса ще открием още хардуер и много софтуер. Няма да се спирам на процесорите и гъвкавите връзки, а ще се насоча направо към една много важна част – затворът на камерата. Той е ламелен, вертикално движещ се, електронно контролиран със скорост от 1/4000 s до 60 s, включително и В (лимитирана до 8 min), като стъпката между отделните скорости може да е през 1/3, 1/2 или 1. Синхронът за светкавицата е 1/180 s.
За правилна експозиция ни трябва и добро измерване. Olympus Е-1 разполага с три типа: зонално, централно, спот (2% от изображението). За последните две няма да говоря, защото не се различават по нищо от тези при другите типове камери. Интересно ми беше зоналното мерене Digital ESP. 90% от снимките направих с него и останах много доволен от работата му. Снимах както при насрещно слънце, така и при ярка осветеност с много сняг наоколо. Единственият незначителен недостатък е по-слабата му чувствителност, в сравнение с професионални камери от същия клас на конкурентни производители.
Балансът на бяло е комбиниран. С помощта на сензор, монтиран на корпуса, веднъж се мери цвета на светлината, преминала през обектива, и втори път – околната светлина. Освен с автоматичния баланс на бяло камерата разполага и с 12 ръчни режима, започващи от 3000 К и стигащи до 7500 К с възможност за фини настройки. Уникална е и възможността за запазване на четири собствени настройки на баланса на бяло и то изключително лесно. Достатъчно е да насочите камерата към бял лист, стена или калибрирана сива карта и да натиснете бутон на корпуса на камерата. След тихо щракване ще видите резултата на дисплея и ако ви хареса, го запаметявате в паметта на фотоапарата. Имам две забележки. Едната може да мине за чисто мърморене. При преминаване през различните баланси на дисплея не се изобразяват иконки както при повечето цифрови камери, а се изписват градусите в Келвин. Разбира се, с времето се свиква с всяко подобно неудобство, но като за начало не е особено приятно. Втората забележка е, че откривам по-топъл оттенък на снимките, но това е лесно се коригира с фините настройки. Да не забравяме, че все пак ми липсва опит с камерата.
Експозиционите режими са класическите четири броя: P – програмен с възможност за плавна промяна съотношението скорост-диафрагма, A – с приоритет на диафрагмата, S – с приоритет на скоростта и, разбира се, M – изцяло ръчен. Избират се посредством въртящо се копче със заключващ механизъм срещу неволна промяна на режима.
Чувствителността варира от 100 до 800 ISO с възможност за екстремно увеличаване до 3200 ISO. Стойностите са твърди – 100, 200, 400, 800, 1600 и 3200 ISO. Камерата е с видим цветен шум при 800 ISO, сравним с 1600 ISO при конкурентите. Това го отдавам на малко по-малката матрица и оттам на по-малките пиксели. С подходящо шумопотискане в оригиналния софтуер или с подходяща програма шумът видимо намалява. Не препоръчвам използването на 1600 и 3200 ISO.
Изредихме матрицата, затвора, режимите на снимане, експозицията, баланса на бяло. Перфектно, значи сме готови за снимане. Остана обаче да видим как и върху какво ще запишем снимките си.
Файловите формати, предлагани от Е-1, са три вида: RAW, TIFF и JPEG (в няколко разновидности и компресии). При първите два формата имаме некомпресиран пълнокачествен запис от цялата матрица. Големината им е съответно: RAW – 10,2 Мбайта, TIFF – 14,4 Мбайта. При JPEG големината варира според избраната компресия и размер на изображението, започва от 100 Кбайта и достига до 3,8 Мбайта. Две много добри екстри: при нужда може да конвертирате RAW в TIFF в камерата и уникален брояч, който комбинира датата с поредния номер и създава уникален номер за всяка направена снимка. Медията за запис е карта памет тип Compact Flash I/II. Аз снимах с 40-скоростна карта Lexar Pro с капацитет 2 Гбайта, която бе приета без никакви проблеми.
Серийното снимане не зависи от типа на файловия формат. Е-1 предлага буфер за 12 снимки и скорост от 3 кадъра/s. След като се запълни буферът, трябва да се изчакат 3 s, за да се “отвори място” за нова снимка, а целият буфер се “източва” за около 33 s (в зависимост от картата).
Менюто на фотоапарата се състои от четири части: камера, предварителен изглед и две части с персонални настройки. Частта за камерата отговаря за състоянието на картата, наситеността (4 шаблона и ръчно избираема), контраста (+/-3 позиции), остротата (+/-3 позиции), цветовото пространство – sRGB и Adobe RGB, клин за баланса на бяло, опция за запис на RAW + JPEG, шумопотискащ филтър, шумопотискащ процес при дълга експонация, опция за намаляване на разликата между ярките и тъмни участъци на снимката, предварително вдигане на огледалото със зададено време от 1 до 30 s (много полезно), pixel mapping (с който камерата сама проверява за “изгорели” пиксели в матрицата си и ги замества със съседни), корекция на експозицията на светкавицата. Ако снимате в RAW формат, повечето от менютата може да промените впоследствие.
Ще се спра на режима за предварителен изглед, защото не ми хареса. Това може би е голямата (макар и незначителна) слабост на Olympus E-1. След като направим снимката, трябва да се изчакат около 2 s, преди тя да се появи на дисплея. Като се замисли човек, това е нищо, но ако бързаш, си е от значение. Освен това, ако искаме да видим повече подробности от типа хистограма (която е доста грубовата), “прегорели” участъци или чисто снимачни данни, трябва да преминем задължително в режим Preview. Всичко това е свързано с доста натискане на бутони и въртящи се копчета. Това, да речем, е мой каприз и лесно може да се преглътне с надеждата, че евентуално ще се коригира в следващ фирмен ъпдейт.
Ето, приключих с E-1 и се надявам утре да мога да изпробвам Olympus E-300 и да направя малко сравнение между двата модела.
Вече сме „утре” и аз държа в ръцете си Olympus Е-300, който за моя радост отново ми бе предоставен от “Амперел”. Галено E-300 може да се нарече по-малкият брат на Е-1. Всъщност освен в менюто и обективите, с които може да работи, има и доста други разлики. Ще спомена само тях, за да не ви отегчавам с повторно описване на всяка част.
Първата голяма разлика е уникално огледало, което вместо да се вдига нагоре като при всички останали SLR камери, се „вдига” наляво. Специално за това е конструиран нов тип оптичен визьор с огледала, вместо стандартната пентапризма. Това води до намаляване на височината на камерата, а у мен създава леко раздразнение като човек, свикнал с традициите. Разбира се, пристрастията са мои, а тук ще спомена само, че тази иновация е поредната, която ни убеждава в новаторския стил на Olympus.
Е-300 се появи като отговор на конкурентните производители, които пуснаха свои модели под ценовия праг от 1000 USD (за американския пазар), и е насочена към полупрофесионалисти или към запалени любители, желаещи малко повече свобода и качество. И понеже заговорихме за тялото на камерата, нека да продължа. Въпреки нестандартния дизайн с доста кубична форма, фотоапаратът е много ергономичен и ляга удобно в ръката. Корпусът е отчасти алуминиев, отчасти поликарбонатен с гумено покритие на местата за захващане. По него има доста бутони, които дават възможност за бърза настройка на основните функции, без да се налага влизане в менюто.
Липсва информационният дисплей на визьора, като неговите функции са иззети от цветния. Това е втората разлика. Преди да направите снимка, дисплеят показва почти всичко, което ви интересува. След натискане на спусъка, той изгасва и след това показва полученото изображение. При преминаване пак в снимачен режим отново показва нужната информация. Това идейно е добре, но не знам как се отразява на батерията.
Третата основна разлика е 8-Мпикселната матрица (3264х2448 пиксела) със същия размер като тази на Е-1. Това осигурява възможност за повече детайлност на снимката и възможност за по-голямо увеличение.
Измерването и експозиционните режими са същите, като че са добавени и няколко снимачни шаблона (“Портрет”, “Пейзаж”, “Макро”, “Спорт”, “Нощна снимка”) с цел максимално улесняване и удобство.
Има вградена светкавица с водещо число 11 (при 100 ISO) с хубав дизайн и “изскачаща” доста високо. Е, разбира се имаме и гнездо за външна светкавица (препоръчва се фирмената) със синхрон 1/180 s.
Специално за този малко по-нисък клас има изработени два обектива – по-евтини, но и с по-лоши показатели: Olympus EZ 14-45 mm F3.5-F5.6 (китов обектив) и Olympus EZ 40-150 mm F3.5-F4.5. По-бавни са и са по-малка светлосила, но големи разлики спрямо големите им събратя не видях.
Балансът на бяло има няколко промени. Освен автоматичният има заложени и 8 ръчни баланса, на всеки от които могат да се направят фини настройки до +/- 7 единици. Има само една опция за запазване на измерен баланс, но пък има 4 възможности да си настроим собствена цветова температура от 2000 К до 10 000 К (през стъпка 100 К). Липсва втори сензор, какъвто Е-1 има монтиран на корпуса си.
Броят на серийните снимки е до 4, независимо от файловия формат, които се правят със скорост 2,5 кадъра/s. Чувствителността е от 100 до 400 ISO, като има възможност за използване и на 800 и 1600 ISO. Изходите са USB 1.1 и A/V, а има и вход за захранване с ток.
Режимът Preview, който показва снимката веднага, е значително подобрен. Цялата информация се показва бързо и лесно – само с натискане на един бутон, вместо комбинация от бутон и въртящо се копче.
Останалите характеристики са общо взето същите като на Olympus E-1. Тук държа отново да подчертая особено полезното ултразвуково почистване на прахта по матрицата и опцията pixel mapping.
В комплекта и на двете камери е включена програмата Olympus Viewer, която служи за разглеждане и организиране на файловете. Със съжаление забелязвам невъзможността му да конвертира RAW снимките в по-достъпен формат. Ако искате да обработвате RAW файловете си, ще се наложи да закупите софтуера Olympus Studio или да използвате Photoshop CS. Вярно, че може да конвертирате RAW в TIFF в самата камера, но така губите ценните предимства които има RAW файлът.
Olympus Е-1 може да задоволи изискванията на голяма част от професионалните фотографи, особено снимащите репортажа фотография. Има голям буфер и добра серийна скорост. Тялото е много надеждно защитено и “обира” всяка вибрация на огледалото. Пет мегапиксела са перфектната комбинация за тази матрица. Бърза и качествена оптика, компактност, възможност за бустер с вертикален спусък и втора батерия, лесен за използване, безшумен… С други думи, положителните му качества са много. Единствената му слабост е завишеният шум на изображението при 1600 и 3200 ISO.
Olympus Е-300 бих препоръчал на запалени любители и полупрофесионалисти. Не е създаден за екстремно натоварване като по-големия си брат, но е по-компактен и с 8-Мпикселна матрица. Има почти всички достойнства на Е-1 и е на много по-ниска и приемлива цена. Според мен той е основата, която ще ви подтикне, след като оцените всичките му предимства, да преминете на по-горно стъпало. Е, ще призная чувствителността, която не трябва да надвишавате, е 400 ISO, което за някой може да е проблем, но това лесно се решава с подходяща техника на снимане.
По отношение на снимките, като професионален фотограф, както вероятно знаете, не снимам в друг освен в RAW формат и пак ще ви посъветвам – снимайте и вие в него. И двете камери имат тази опция и създават чудесни изображения. А след това може да развихрите уменията си в компютъра посредством Olympus Studio или Photoshop CS. Правих снимки и на слънце, и при навалял сняг, което е изпитание за всяка камера, и резултатът ме задоволи напълно – добър контраст и без пресилени цветни тонове. Не съм отпечатвал копия в голям формат, но имам база за сравнение с други цифрови камери, които съм тествал, и освен по-ниската максимална чувствителност, друг проблем не открих.
Ако темите и съдържанието на този сайт са полезни за Вас и бихте искали за в бъдеще да четете още интересни статии, може да ни подкрепите с дарение. Благодарим Ви за подкрепата.
