Тя е от Варна, красива, млада и талантлива. Запознахме се с нея, разбира се на фотографско събитие. Слушали сме много похвали за работата й и за нея – като лъчезарен и общителен човек, обичащ да приема предизвикателствата с интерес. Така и работи, а това си личи и от емоцията която струи от снимките й.
Обича да експериментира, да търси нови хоризонти и да преоткрива (понякога самата себе си). А да се общува с нея е истинско удоволствие.
Та е Надежда Шипкова и ще оставя сама да разкаже защо се посвети на изкуството фотография.
Началото на любовта ми към фотографията е далеч във времето. Записах се на кръжок в математическата гимназия, била съм на около 15г. Нямаше цифрови камери и от занимаващите се с фотография се изискваше много повече техническа грамотност и усилия, но пък каква тръпка имаше докато се проявят фотографиите…
Бях взела един Зенит назаем и му се радвах много. Предложиха ми да стана член на фото клуба към Младежкия дом, бях доста по – малка от всички останали и средата беше различна от тази, в която бях свикнала, но пък беше наистина интересно.
По – късно различни събития ме отклониха от заниманията с фотография. Изминаха доста години в които завърших две образования, работих усилено, случиха ми се много неща в личен план и така до 2006-та година, когато тази отдавнашна любов се завърна с нова сила. Някак почти случайно, с развитието на технологиите и появата на толкова много фотография в интернет, започнах да отделям време да гледам, да чета. Много бързо това се превърна в необходимост. Започнах да следя различни сайтове в които се публикуват фотографии, да си припомням техническата част на нещата, четях статии и книги. Явно интереса ми не е останал незабелязан, защото за Коледа 2007-ма получих неочакван подарък – първата си огледално – рефлексна камера.
Бях невероятно щастлива – за пръв път имах собствена камера!
След това нещата се развиха доста бързо. Посещавах курсове, уъркшопи, семинари. Още в началото получих и първите награди и отзиви от хора, които смятам за авторитети. Тази обратна връзка ми помогна да продължа да се развивам в тази насока, независимо от останалите ангажименти. Така продължава и до днес, когато фотографията заема не малка част от живота ми. Напоследък често си давам сметка, как и без да държа камера в ръце, дори в ежедневните случки и обичайни ситуации, виждам и запечатвам в ума си фотографии.
