Светлина. Възможността ни да се радваме на живота около нас се дължи на дадените ни от природата (или заложените от някой извън земен разум) сетива. Благодарение на тях усещаме вкуса на шоколада, чуваме звънеца за голямото междучасие, потръпваме при допир с любимата си фото камера и виждаме как гаджето ни си тръгва с друг… ако нямаше светлина нямаше да видим последната ситуация. Обобщено казано светлината е този магичен фактор който ни позволява да видим всичко около нас. А щом го виждат очите ни има начин да го види и фото камерата и не само да го види, но и да го запази за дълъг период от време. Процеса, при който запазваме видения момент се нарича фотография. Фотография в буквален превод означава светлопис. Щом е светлопис значи ни трябва светлина.
Светлина – тя е навсякъде около нас – това бе едно от първите изречения, които чух преди повече от 10 години, когато сериозно учех фотография. Обзет от носталгия по хубавото студентско време реших да си припомня сухата материя от тогава и да я обединя с днешната ми практика. Вярно тогава нямаше дигитални технологии, снимаше се само на филмова лента, но основните неща не са се променили и грам. Е да има нови неща за учене, които всъщност само помагат за по-добрата снимка. Мисля да разделя темата на три части, които са взаимно свързани, но и разделени.
Ще си поговорим за светлината като основен фактор за формиране на фотографското изображение. Основно светлината се дели на: естествена – слънцето и изкуствена – всичката светлина създадена от човека. Може да има и други критерии, но аз съм приел тези за свои. Днес обаче няма да говорим за двата типа светлина, ще оставя това за останалите две части. Днес ще говорим за това що е светлина и как да работим с нея.
В училище никак не обичах часовете по физика (и математика и затова сега трудно смятам данъчната си декларация), но тук се налага да намеся малко физика. Светлината е част от електромагнитния спектър. Този спектър обхваща както радио вълните така и космическото лъчение и някъде там, някъде може би в средата на целия този спектър се намира една тясна ивица с лъчи видими за човешкото око. Ще издам тайната, че ивицата се намира точно между ултравиолетовите и инфрачервените лъчи. Предполагам се досещате за каква ивица става дума. Да точно така виждали сме я десетки пъти, когато едновременно вали лек дъжд и грее ярко слънце.
Дъгата всъщност показва цветовете, които съставят бялата светлина. Те започват от виолетово, преминават през синьо, зелено, жълто, оранжево и червено накрая с хиляди преходни нюанси между всеки цвят.
Това са видимите лъчи. За съжаление човешкото не вижда в ултра или в инфра спектъра, но затова пък фотографията вижда и ги трансформира във видими за окото, което от своя страна дава допълнителна широта на зрението ни. Това последното ми звучи малко като урок по философия.
Все си мислех, че с това урока по физика приключи. Явно не е и затова продължаваме. Човешкото око не „вижда” еднакво добре различните цветове. Най-добре се възприемат цветовете намиращи се в средата на видимия спектър, а именно жълтия и зеленият цвят. Цветовете намиращи се по периферията на спектъра не се възприемат толкова добре – говорим за виолетов и червен цвят. От тук идва и темата за матрицата на фото камерата. Най-разпространената матрица в момента независимо дали е CMOS или CCD е тип Баерова решетка и се състои от подредени под формата на мозайка цветни филтри. Както се вижда на графиката, зелените филтри са точно два пъти повече от съответните червени и сини филтри. Тоест матрицата на камерата е създадена да се доближи максимално до възприятието на човешкото око. Този тип матрица има един основен недостатък и той е, че е необходим сложен алгоритъм, който да създаде пълно цветна картина. Другият тип матрица е на фирмата Foveon X3, която имитира 100% фотографският филм и дава по-реално цветово изображение. За съжаление този тип матрица не може да се наложи все още на пазара.
Като цветове матрицата се доближава, но като възможност да вижда на слаба светлина все още е далеч. Имам в предвид чувствителността към попадналата светлина. През деня навън светлината е напълно достатъчна, за да направим снимка, да уловим момента. За разлика от човешкото око, което е свикнало с непрекъснато движещи се обекти, снимките са статично запечатани моменти. Предполагам не веднъж сте попадали на снимки, в които сниманият обект е леко размазан, тоест не е излязъл съвсем статичен. Това е, защото сме избрали по-ниска скорост за снимане от необходимата да запечатаме обекта напълно неподвижен. Една от причините да сме избрали по-ниска скорост за снимане е, защото светлината нужна за правилна експозиция не е достатъчна и се е наложило да експонираме по-дълго и сниманият обект е мръднал и така се е размазал. Един от вариантите е да усилим количеството светлина попадащо върху обекта и да намалим времето за експонация и така да „замразим” обекта. Това става посредством допълнителен източник на светлина (светкавица или лампа с нажежаема жичка) или като повишим чувствителността на матрица на камерата, с която снимаме. Поради факта, че в момента само четем книги за космически пътешествия, а не сме самите ние на такива, излиза и следствието, че технологиите ни не са толкова напреднали и при фотографските матрици. С една дума казано, когато повишаваме чувствителността на матрицата към светлина се сблъскване с неприятния факт, че на снимката се появява електронен шум, който се вижда под формата на цветни точки. Колкото повече увеличаваме чувствителността толкова повече изображението се влошава и точките стават по-големи и видни. При камерите със сменяеми обективи, където матриците са с големи размери сравнено с масовите компактни камери, възможността да се увеличи чувствителността на матрицата е по-голяма поради факта, че пикселите изграждащи матрицата са по-големи и могат да погълнат повече светлина, без да се появява досадният цветен шум. Употребата на допълнителна светлина, че бъде тема на следващ разговор.
Може би подходих грешно като споменах само матрицата на фото камерата, без да се съобразя, че все още има голяма група фотографи снимащи на фото лента. Както споменах матрицата Foveon X3 се доближава до 100% с фото филма поради факта, че и филмът е съставен от 3 свето чувствителни слоя (син, зелен и червен). Като изключим това предимството на филма пред баеровата матрица то това за шума важи за него със същата сила и дори в случая матриците в ДСЛР камерите са далеч по-безшумни сравнено с фото лентите при висока чувствителност. А и дигиталната фотография има други много по-силни козове в момента срещу филмовата фотография.
Коз първи. Бял баланс. Това е огромна крачка в развитието на фотографията и крачка на фотографията към приближаване на фото камерата към способностите на човешкото око. Когато гледат очите и мозъка виждат светлината като „нормална”, но светлината не е просто бяла, тя само изглежда такава. Предполагам всеки е гледал залези и изгреви или се е любувал на заснежени планински хълмове. При залезите и изгревите има ясно доловимо червенеене и жълтеене на светлината докато обедното слънце е ярко бяло. А при заснежената природа обръщали ли сте внимание на сенките как стоят леко синкави вместо чисто черни? Всички тези цветове говорят за цветната температура на светлината. Всеки светлинен обект има цветна температура, който се променя при определени условия. Цветната температура се измерва в градуси по Келвин (ще ви спестя сухата теория за това как се определят тези градуси, защото още помня времената, когато трябваше да се явявам на кошмарния изпит за цветна температура). Слънцето като естествен източник има свойството да променя своята цветна температура в големи граници, но единствено поради факта, че земята се върти около него. На графиката се вижда скалата за цветна температура и съответно как слънцето се променя и на кои изкуствени светлинни източници прилича в различните моменти на промяна. Както споменах окото се приспособява към цвета на светлината, но филмовата лента и матрица не. То са много чувствителни към всяка промяна на цветната температура и ние виждаме резултата от това върху своите снимки. Връщайки се назад във времето си спомнян колко трудна бе работата по правилното определяне на цвета на светлината. Продаваха се филми за естествено осветление (което включваше в себе си и осветлението от фото светкавица) и за изкуствено (лампите с нажежаема жичка). Това не бе достатъчно и се налагаше употребата на допълнителни цветни филтри, които да дадат абсолютно точна като цвят светлина. Меко казано фотографите носеха в себе си по една „торба” със свето филтри, за да коригират светлината. При дигиталната фотография „торбата” с филтри започна да събира прах. Появи се опцията бял баланс, която когато е на автоматичен режим сама премерва цветната температура и създава електронен филтър, който коригира изображението и в 90% от случаите имаме перфектно изчистена цветово снимка. В останалите 10% автоматичният баланс не се справя толкова добре (случва се да се излъже) но в дигиталната камера има възможност и за ръчно задаване на постоянна цветна температура (понеже имат за цел да са разбираеми от широк кръг потребители то зададените постоянни цветни температури не са в числа, а са доближени до неща близки до ежедневието ни като: слънце, на сянка, облачно време, луминесцентна лампа, обикновена крушка, при професионалните камери е запазена опцията да се избират градуси по Келвин).
Така споменах с две думи какво е белият баланс, но пък си запазвам правото да говоря за него пак, когато отворя дума за естественото и изкуственото осветление при следящата ни среща.
Вторият голям коз на дигиталната фотография е моментът на виждането на готовата снимка. При филмовата фотография (не говоря за полароидната фотография) този момент настъпва след: проявяване на филма – 10 минути + сканиране 2 минути = 12 минути, за да го видите на компютърен монитор или 20 минути, за да я видите на хартиен носител. Хартиеният носите отпада от уравнението, нека говорим за компютърен монитор. При дигиталната фотография виждате снимката на монитор след 10 секунди или пък след по малко от 1 секунда, ако е на дисплея на самата фото камера. Нещо като веднага.
На дисплея на камерата веднага може да прецените как сте се справили с два технически параметъра и с два художествено фотографски параметъра. Фотографските параметри са съответно композиция (много важен параметър) и момент (настроение). Техническите параметри са фокус (в случая той не ни касае, макар да е задължителен, но ние говорим за светлина) и правилна експозиция. Ето последният параметър, който пряко зависи от светлината. Ако светлината е повече от необходимото ще имаме светла почти бяла снимка, ако е малко ще имаме тъмна почти черна снимка като и в двата случая (освен, ако не се гони специален ефект) няма да разберем какво точно е заснето. С една дума светлината трябва да е в достатъчно количество. Идеалната експозиция е тази, която би трябвало да се виждат всички детайли и да има добра тонална разработка – все едно виждаме с очите си. Е да, но както споменах по-горе в момента четем фантастика, а не сме самите ние в това време. Налага се компромис, защото възможностите както на лентата така и на матрицата все още са ограничени. Компромиса опира до там, че се налага измерване на средната осветеност на кадъра и имаме загуби на детайли както в тъмните части на снимката така и в светлите. Камерите разчитат на вградения светломер. Неговата задача е да определи вярната експозиция (в повечето случаи автоматично) и от там добрата снимка.
Освен визуално може дали експозицията е добра след като направите дадена снимка може да погледнете хистограмата на изображението. Това е функция, която абсолютно точно показва качеството на експозицията. Не винаги е достатъчно да се погледне на дисплея и да се прецени дали всичко е наред най-вече заради качеството на дисплеите, които гледани по ъгъл дават съвсем различно като плътност изображение. Перфектната хистограма има вид на планински хълм с полегати склонове и объл връх, който е почти в средата между двата склона. Такъв вид хистограма показва, че в тъмните зони има детайли, както и че в белите зони няма прегаряне и загуба на информация. Това е идеалната хистограма, но рядко се случва такава. Често при тъмни снимки тя е изнесена изцяло в ляво и показа липсата на светли тонове или пък при преосветени снимки е изнесена в дясно и показва липсата на тъмни тонове както и загуба на информация в светлите. За да има добра експозиция трябва да се стремим да постигнем хубавата централна хълмовидна хистограма. Повечето камери показват хистограмата след като сме направили снимката, но има някои, които я показват в реално време още преди да я направим. Това е доста облекчаващо, защото може да се доверим на експонометъра и да се опитаме да си докараме качествена експозиция. Разбира се художествената фотография далеч не винаги се съобразява с перфектната хистограма. Понякога осветяваме сюжетно важен обект със светлина, а всичко останало потъва в сянка, това ще е далеч от добрата хистограма, но пък ще е добре за творческия ни вкус.
Това е светлината погледната като технически параметри. От тук насетне ни чака как именно да използваме светлината за творчески идеи.
