Навремето бат Шуми реши да окачи волана на своя болид на закачалката и да си даде почивка от активния спортен живот. За последно караше Ferrari една да кажем младежки бърза и спортна кола. Няколко години след това не издържа и се върна в големия спорт, но вече зад волана на Mercedes. Хрумна ми една следна аналогия: когато бе млад, агресивен и бърз Ferrari то му подхождаше добре, сега вече клони към пенсионната за този спорт възраст е логично е да кара една улегнала и спокойна марка като Mercedes.
Това като забавна закачка защото когато си взех Leica M9 се почувствах така както би се почувствал Шумахер в сегашната си кола. Бях свикнал на много бърза камера (Nikon D3) която правеше всичко сама, а аз се грижех за доброто кадриране и натискането на спусъка. Говоря за моментален фокус за серия кадри в секунда и за още куп екстри. Вземайки в ръка Leica М9 се завърнах буквално 25 години назад във времето. То и тогава нямах Leica а по-скоро някакъв тип руско копие носещо звучното име ФЕД 3. Обаче и ФЕДа и Лайката се припокриват почти на… Нещо не съм добре с математиката, ама хайде да речем на 95%, ако се абстрахираме от факта, че едното е с филм, а другото с матрица. Нормално нали все пак ФЕДа е копие на Лайката и дори обектива му с подходящ преходник може спокойно да се постави на Leica М9 и да работи фокуса без проблем (това без проблем го казвам в началото, за да не стресна никой… защото…).
Накратко казано в ръцете ми се озова камера която кажи речи от началото на миналия век почти не е променила дизайна (всъщност дизайна си не го е сменяла от 54 годинa на миналия век) и функционалността си. Това е класически телеметрична камера с оптичен визьор и ръчен фокус. Определянето на фокуса става посредством на двоен образ във визьора и се върти гривната на обектива наляво или надясно докато двойния образ се превърне в единичен. Тук няма избираеми точки за фокусиране. Само една централна зона и толкова. Другия стрес след толкова години гледане през огледално рефлексна камера е как се вижда през визьора, а то се вижда… еднакво не зависимо какъв обектив си поставил. Единствената разлика са едни помощни рамки, които показват каква част от това, което виждаш всъщност трябва да виждаш. Все едно някой да ти залепи рамка от хартиено тиксо на предното стъкло и да ти каже ей така ще виждаш, ако си се лепнал бинокъл на очите. Всъщност визьорът е настроен да вижда това, което бихме видели през 28 mm обектив, а всеки обектив над 28 активира ограничителни рамки. Ако искате да поставите по-широко ъгълен обектив трябва да се закупил допълнителен визьор, който се поставя на мястото на светкавицата и да е съобразен с ъгловия обхват на обектива. Има опция за универсални визьори, които покриват по няколко обектива подобни на този, който е вграден в самата камера, които пак се закачат на мястото на светкавицата. През този външен визьор няма как да фокусирате (освен, ако не искате да фокусирате “на око”) и затова през визьора на камерата се фокусира, а след това през допълнителния се кадрира. Забавление с една дума. Оказва се забавлението не е свършило. Трябва да поставите окото си по много точен начина на визьора за да виждате добре петното за фокус с двоен образ. Да речем, че сме сложили на M9 един хубав светло силен обектив 50/1.1 (да светло сила 1.1 адски е приятна) и се опитате да кадрирате, ще забележите как ¼ от визьора в долната дясна част е зает от въпросния обектив. Направо не ми се мисли ако река да сложа Noctilux 50/0.95 то той би заел поне 1/3 и кадрирането ще е предимно плод на моята фатназия. Общо взето телеметриците на този си етап от съществуването са доста орязани от към избор на дълго фокусна оптика. За широко ъгълната няма особен проблем стига към обектива да има нужния външен визьор. Както вече казах, ако сме избрали обектив в диапазона 28-135 mm ще се появяват рамки, които да показват какъв е кадърът, който снимате. Рамките са ориентировъчни според мен, защото винаги имам разминаване в кадъра. Проблем с тях се появява, когато излезем да снимаме нощна фотография или се снима в притъмнено помещение. За да са лесно видими е използвано най-простото осветление – околната светлина, колкото е по-ярка толкова по-ясно се виждат рамките. Какво правим ако няма светлина. Или ползвате фенерче (може и мобилен телефон) с което осветявате прозорчето на рамките или разчитате на налучкващия си усет да кадрирате правилно. Това си е сериозен проблем на всички Leica камери който бе решен единствено в една титанова версия на M9 (в която дизайнера бе премахна прозорчето за рамки и бе сложи светодиод да ги осветява. Лесно, елементарно и евтино решение според мен (може би заради това светодиодче титановата камерата струваше 22 000 евро срещу 5500 евро за стандартната Leica М9).
Една много хубава черта на оптичния визьор – може без проблем да навъртите един доста силен ND филтър (например х 64) и пак кадрирате спокойно, защото в случая не гледате през обектива на камерата. Ще добавя и не много хубавата новина, че трудно се използва поляризационен филтър точно пък заради факта, че няма как да се погледне през обектива и съответно да се види действието на филтъра. Има различни приспособления, които да направят работата с поляризатор удобна, включително и оригинален Leica филтър обаче 400$ за филтър…
Оплакнахме око във визьора, установихме, че дизайна на камерата не се е променил от далечната 54, та година на миналия век, а да променен е, няма лост за зареждане на филм, все пак камерата е дигитална и наместо филм си има сензор с размер 36 х 24 mm и 18 мега пиксела в себе си. Производство на Kodak и е CCD тип без антиалайзинг филтър. Тази матрица дава страхотна детайлност точно заради липсата на въпросния филтър, но от друга страна е склонна непрекъснато да прави моаре там, където намери това за удобно. Бих казал доста е шумна и над 800 ISO направи си е ужасно шумна и става единствено за черно бяло снимане. Стандартния диапазон на ISO свето чувствителност е от 160 до 2500. Има опция за намаляване с една единица и така ISOто пада до 80. Като любителче, което си гони максималното качество винаги се опитвах да снимам на минимално ISO и тогава снимките просто разбиваха. Помня една изложба как направихме разпечатка 70 х 100 cm. и изображението можеше да се увеличава и още без никакви забележки.
Матрицата няма система за самопочистване, а има навика да събира с ентусиазъм боклуци като концесионер пред покупка на Бентли. Почти всяка вечер след интензивно снимане си иска почистване. Няма да споменавам методи на чистене, предполагам всеки е намерил подходящ за себе си, но е хубаво вечер след активно снимане да се свърши тази необходима процедура. Освен самопочистване, липсва и система за стабилизация, нито матрицата нито който и да е от обективите имат някаква система за стабилизация.
Късата работна отсечка от 27 mm и липсата на огледало навремето е правила Leica много подходяща за изработка на качествено коригирани широко ъгълни обективи. В лентовата епоха са нямали равни на себе си. В дигиталната епоха широката оптика и късата работна отсечка създават цветно винетиране по краищата на кадъра (често изразено силно в един от краищата) известно като “color shift”. Доста е неприятно и се налага да се чисти с помощта на специална програма с доста противоречив успех. Надявам се в следващи модели да има матрица с подобрени микролещи които да премахнат този феномен
Пред матрицата се намира затвора, който вече е от щори и с вертикално движение за по-бърз синхрон със светкавица (1/180 sec.). Този тип затвор се появи за пръв път в модела M8, а години наред си бе платнен и се движеше по дългата страна на кадъра. Освен по-ниския синхрон за светкавица (то кой снима с Leica и светкавица…) максималната скорост при лентовите модели М7 достигаше до 1/1000 sec. Докато сега с вертикално движещия се затвор се постига време от 1/4000 sec. Което доста улеснява собствениците на супер светло силни обективи да си ги ползват дори и доста светлина. Минималната скорост на затвора е 8 секунди, а за по-дълги експозиции трябва да се възползвате от класическо ретро жило, което се завинтва в бутона на спусъка така както се е завинтвало преди 50-60 години. Тук ще вметна едно лично мнение: затвора вече е с електронно управление, но все пак вместо с електричество, ако бяха запазили лоста за превъртане на филма и зареждане на затвора камерата щеше да е още по-уникална независимо от дигиталното и настояще. Е да филм нямаше да се превърта, но самия ритуал за зареждане с лост просто създава едно специфично чувство за завършеност на кадъра. Иначе М9 си има серийно снимане с цели два кадъра в секунда и това упражнение може да продължи в рамките на 3.5 секунди – тоест буфера прелива след направата на 7 снимки в RAW формат. RAW формата на M9 е DNG който няма проблем да обработите с почти всеки Photoshop. Хубавото е, че когато направите кадър той се показва не само прегорените участъци (в червено) както е при останалите камери, но и прекалено недоекспонираните (в синьо) нещо, което при професионалните камери Canon и Nikon не съм виждал.
Ако свалите обектива и погледнете затвора ще видите, че е оцветен в две степени на сивото. Затвора играе роля не само за да контролира количеството светлина, но и преди да снима се използва като отражател, който предоставя светлина за измерване към сензора, който се грижи за измерване на експозицията. Общо взето експонеметъра или светломера за по лесно се води с централно средно оценъчно мерене (последния да затвори вратата) и не е най-точното нещо на света, ако трябва да съм много искрен (а не искам никак да съм искрен) общо взето работи безгрешно с обективи над 28 mm и ужасно с широко ъгълни под тази стойност. Например с моя Zeiss 18/4 просто нямаше начин да ми покаже вярна стойност и просто определях експозицията по дисплей след направа на тестова снимка.
Дисплея – 2.5 инчов с резолюция от 230 000 пиксела и това при положение, че дори някои евтини DSLR камери имат 3 инчови дисплеи с резолюция от по 921 000 пиксела. Задължително трябва да имате протектор върху него освен, ако не сте горд собственик на M9-P серията, която е със сапфирено стъкло върху дисплея. Като лирично отклонение ще спомена, че Leica се грижат за своите клиенти. Винаги са учтиви и са склонни да персонализират камерата ви срещу скромно заплащане. Така например, когато се появи M9-P от Leica предложиха на собствениците на стандартно М9 да си изпратя камерата в завода, където ще получат нов панел с надпис M9-P и сапфирено стъкло на дисплея срещу скромните 1500 евро. Откъсвам се от лиричното отклонение и продължавам нататък.
На дисплея освен готова снимка може да се настройва и менюто на камерата. А толкова скромно меню даже няма нужда и да му пиша инструкция за употреба. До сега бях свикнал да имам само за менюто поне 200 страници, а тук кратко сбито и почти достатъчно. Менюто има странната способност да се саморезетва и да се връща на базови настройки, ако си забравил батерията извън камерата за повече от няколко часа.
Самата батерия е малка компактна и не стига за ден нормално снимане. Трябва задължително да имате резервна и да ги въртите за да не остава камерата без захранване. Хубаво е да се знае, че ако искате да спестите пари може да си вземете китайска батерия за ¼ от парите на оригиналната, но и да имате на предвид, че камерата капризничи и дава грешен резултат за заряда на батерията.
И няколко думи за обективите. В най-добрия случай – оригинални Leica. С байонета на Leica – М има няколко филмови камери и е хубаво, че ги има, защото те произвеждат доста по-евтини алтернативи на оригиналите. Carl Zeiss Voigthlander. са сред тези фирми и от личен опит съм доволен от тяхната продукция. С преходник може да се използват и стари телеметрични обективи на резба М39 (ФЕДа, за който споменах в началото е точно с такъв тип обектив). Трябва да се знае, че преходника променя с малко работната отсечка и се получава неправилно фокусиране. При затворени диафрагми не си личи, но при отворени грешката е осезаема. Препоръчително е да се ползват само обективи на М байонет. Поради факта, че последните десетилетия и дори и сега в обективите за Leica не се слага никаква електроника, то камерата няма как да съхрани в себе си така модерната Exif информация. Все пак при новите дигитални модели има оптичен четец, който разчита като двоичен код нарисувани белези на байонета на обектива. Така той казва на камерата конкретен модел, а въз основа на измерената експозиция се записва и на каква диаграма е снимано. Новите Leica обективи се продават с готов M-code или пък може да си направите сами кодиране на обектива с помощта на таблица и специален шаблон.
И така направих на пух и прах камера, която е нещо като Ролс Ройс сред останалите камери – ръчна сглобка немска прецизност дългогодишна гаранция и общо взето за фото пенсионери като мен.
Независимо от всички отрицателни мрънкания, защото мисля си наистина е мрънкане от моя страна на потребител разглезен от безкрайните екстри, с които е оборудвана една камера от професионален клас било Canon, Sony или Nikon обожавам да снимам с Leica M9 удоволствието е несравнимо. С нея се снима много спокойно шума на затвора гали ухото, а детайлността на картинката те кара да се усмихваш доволно. Понеже снимам предимно пейзажи и тя се оказва доста подходяща за това като ме освобождава от огромната раница с техника, която мъкнех преди. За фотограф свикнал да снима преди години с ръчно фокусни обективи не е проблем да изпита удоволствие от снимането с Лайката, но за някой “съвременен” фотограф някак тази камера е адски неудобна и бавна. Тук липсва динамиката, серийната снимка и стотиците снимки в края на деня записани върху картата памет (SDHC докато не съм забравил да спомена) работи се само с твърда оптика и доста често забелязвам как продължително време снимам само с един обектив и успявам да се нагодя към него. Преди с варио обектива лесно а сега търсенето на кадър е доста по-голямо предизвикателство. Leica M9 независимо от това, че е далече от най-съвременните технологии за дисплей фокус и измерване си остава класика която пожелавам да опитате.
