Ивайло Петров – не сме ви го представяли, но много скоро и това предстои. Днес не е просто наш гост, а приятел, с който заедно искаме да ви разкажем една история – в снимки и малко спомени – снимки и спомени, които ни провокираха, да направим нещо заедно.
За света на филмите киносалона е както галерията (изложбата) за фотографията. Усещането да гледаш любим филм на голям екран е не просто различно, не просто вълнуващо… Има нещо много повече от емоция и тя се случва не само на големия екран, но и в една малка стаичка отзад.
Потъваш в мрак, минутка тишина, и изведнъж тъмнината е сякаш прорязана от лъч светлина, а на бялото платно срещу теб една история оживява. Обръщаш се с любопитство, да видиш от къде е тази светлина и виждаш едно малко прозорче в стената –става ти ясно, че тази светлина е причината за образите върху платното.
И през цялото това време докато филмът тече, докато всички седим с приковани погледи в екрана, един човек зад нас остава свидетел на нашите емоции, реакции и вълнения от историята. Не сте ли се питали никога какво обаче става там отзад, къде се случва магията, какво има вътре?
Е, днес благодарение на снимките на Ивайло отиваме точно там – в онази малка стаичка, от която се чува странен шум (понякога) – прожекционната на кино „Влайкова“.
Вътре макар творческия хаос е някак уютно, а звукът е от тракането на близо 60 годишния прожекционен апарат и абсолютно допълва обстановката. Стари кутии с ленти, снимки от историята и чичо Митко – човекът със спомените. Прекарал е последните 20 години от живота си тук в прожекционната работил и по пътуващи кина – по малки градове и села, където е нямало постоянни такива.
„Ивайло Петров“ – В последната седмица на няколко места прочетох, че киното го грози затваряне, а видяното от снимките ми напомни на атмосферата от Cinema Paradiso на огромния Джузепе Торнаторе – със старите прожекционни апарати, филмите, пристигащи и съхранявани на кинолента и работен процес, който е сякаш останка от един неизбежно и безвъзвратно изчезващ свят. Лично аз вярвам, че извън лъскавите и красиви картинки, фотографията има силата (а и задължението) да бъде документ на времето си и реших да се запозная с човека, който от 20г пуска филми от прожекционната там. Очаквах един малко тъжен, леко пропит от носталгия и доза нафталин разговор и, както често се случва, човешките очаквания останаха неоправдани.. реших да пусна снимките цветни и необработени, вместо да са в очакваното „изпилено черно-бяло“ – стори ми се по-подходящо като за съвсем истинското и живо място там. Пък то съвсем не загива, по думите на хората, свързани с киното – то успява да се издържа съвсем нормално и въпреки огорчението им от медийното изопачаване на фактите, все пак ме посрещнаха с усмивка.
За краткото време, с което разполагах преди началото на следващия филм, той ми разказа на кратко за начина си на работа, за машините и че често идват студенти от университетите, които искат да заснемат части от дипломните си работи там. Когато му казах, че всъщност ми е по-скоро интересно да заснема него измежду тях, той сякаш се изненада и леко притесни, но въпреки това – се съгласи, докато ми говореше за всички тези неща.
Той помоли ако напиша нещо за него някъде, да бъде това – че преди години, когато са пътували по селата, за да прожектират филми, много често след края хората оставали, а местният учител правел разбор на видяното, защото често малките деца или много възрастните хора не успявали да прочетат достатъчно бързо „надписите“ на екрана и той им го доразяснявал. Чичо Митко казва, че не са ги пускали да си тръгнат от благодарност и че някак отношенията между хората сега, според него, са вече различни.. а е хубаво да си помагат.
Днес кино „Влайкова“ крие спомени от доброто си минало, когато мястото е било замислено да бъде не само за филми, но и център на различни културни събития, спектакли, литературни четения, и изложби. Сградата носи името на своя патрон и дарител Мария Влайкова, която през далечната 1926г. я оставя като дарение на Министерството. В наши дни мястото е като музей, поне за по-младите от нас, и все още пази онзи дух. Отбийте се някой път поне за чаша кафе в кафенето на фоайето, и потърсете тази история.
