Ако трябва да опиша с няколко думи запознаването ми с Дилян Марков, хм… не мисля, че ще ми е възможно. Не за друго.. просто не е възможно да опишеш с няколо думи човек посветил живота и работата на едно толкова вълнуващо изкуство като фотографията.
Познавам работата му, като рекламен и моден фотограф – смея да кажа един от най-добрите ни, но да си призная винаги ми е било интересно кой е човекът зад камерата, как работи, какво го вълнува. Всъщност ще ви призная, че Дилян има излъчването на френски художник. Сещате ли се – онези с каскетите от Монмартр, които елегантно и загадъчно се усмихват, докато ви разказват за най-новия си проект. А точно така го видях и на последната му изложба, която го представи в съвсем друга светлина – далеч от лъскавите реклами и модата – една лична френска история написана предимно в черно бяло, тук-там в цвят, но с много любов и настроение.
Ако трябва да го представя официално, Дилян е артист по рождение. Изкуството е в кръвта му, може би от няколко поколения. Внук е на Марко Марков – един от именитите ни художници. Вместо да продължи семейната традиция, открива за себе си магията на светлината и й остава верен. Завършва „Художествена и приложна фотография“ в НАТФИЗ. Преподава и междувременно открива собствено студио и се насочва към рекламата и модата. Работил е за много известни марки и медии като ELLE, EVA, BEAUTY, FHM, Harpar’s Bazar, Playboy, Cosmopolitan, Максимум, 9 месеца и др.
Но лично за мен, мисля, голямо предизвикателство остава работата му с известните лица на България от спорта, журналистиката, политиката и изкуството. Какво е да си лице в лице със знаменитости Дилян разказва лично в едно приятелско интервю.
1. Спомняш ли си първият път .. с камерата?
За първи път с камера не е като първи път с жена. Второто е голяма, запомняща се емоция, първото е начало на един дълъг път. Спомням си когато баща ми ми подари камера, но по-вълнуващо беше, когато за първи път сам си купих камера, когато за първи път си купих дигитален фотоапарат, когато за първи път видях публикувана моя снмика. С времето всичко това остава романтичен спомен, който е заместен от нетъпрпението да срещнеш нови предизвикателства, нови хоризонти. Романтиката се заменя от амбицията, при това не толкова за аплподисменти, колкото да се достигне вътрешно удовлетворение.
2. Занимаваш се основно с модна и рекламна фотография – тръпка или работа?
Ще е цинично да кажа, че е само тръпка, ще е прекалено скромно да кажа, че е просто работа. Тръпката идва от желанието да се заснеме посланието на криейтив екипа от реакламната агенция по начин, който надхвърля техните очаквания. Работата, както казвате, е онзи набор от умения, които трябва да притежаваш и онези условия, които трябва да изпълниш, за да бъдеш професионалист. Тръпката и работата са различните проявления на един и същи процес.
3. Пред обектива ти не веднъж са заставали известни личности от политиката, спорта, изкуството и т.н. – какви са спомените ти от работата с тях?
Всъщност общуването, контактът с такива личности дава смисъл на работата ми. Спомените ми са много, различни, вълнуващи. Странното е, че не толкова професията оказва влияние на личността пред камерата, а самия характер на човека. Колкото е по-велик в делата си, толкова по-лесно се комуникира, което не означава, че задачата ми става по-лесна. Академик Антон Дончев е човекът, написал най-велкият български роман „Време разделно“. Това е книга, която буквално е взривила света на литературата. Списание „Ню Йоркър“ отделя цели пет страници за Дончев, при това написани лично от главния редактор. Книгата е щяла да бъде филмирана в Холивуд с участието на сър Лоранс Оливие, София Лорен, ако договорът не е бил спрян от цензурите на комунистичаската партия. Когато снимаш такъв човек в погледа виждаш величието му. Изпитваш респект и се чувстваш малък в сравнение с неговия ум, дълбочината на неговото прозрение.
Вълнуващо е да снимаш и Бойко Борисов, който също с Дончев попадна в книгата „Моделът на успех 22, или как да успееш в България“, за която работех. Борисов беше премиер и уговорката беше за продължителна фотосесия в сградата на Министерски съвет. Накрая се оказа, че трябваше да подготвя всичко, осветление, пробни снимки с хора от екипа, защото премиерът ни даде точно три минути и половина. Въпреки това през тези три минути и половина се случиха толкова много неща, които могат да се разказват повече от половин час. Достатъчно е че трябваше да правя фотосесията пред половината кабинет – Росен Плевнелиев, Цветан Цветанов, Мирослав Найденов и кой ли още не. Което е притеснително, нали?
Правиш огромната разлика в бекграунда на личностите, когато се докоснеш до различни хора от различен произход. Например след Борисов трябваше да направя портрет и на Цар Симеон, при това в неговия дом. Всеки един предмет в този дворец е история. Свидетел на събития, за които само сме чували. Интересно разбира се е и с хората на изкуството. Те са различни и носят всички качества на обикновените хора – притеснение, самокритичност, самовлюбеност, недооценка. Има такива, с които работата е повече от удоволствие, а с други трябва да пиеш нещо за успокоение. И въпреки това пак е интересно.
4. Ако ти си клиента – каква сесия би си поръчал?
Със сигурност не еротична. Трудно ми е да си представя да си поръчам сесия. Моите фотографии са предимно спомените от пътешествията. С моето семейство, с моите приятели. Те са предимно селфи. Опитвам се да спра мига, което разбира се не става – само го запечатвам на пиксели.
5. Имаш ли любим проект или спомен от работата си?
Мисля, че тези срещи по проекта „Моделът на успеха…“, витруалната галерия „Vivageneration.net – портрет на едно поколение“, рекламните проекти: първата в България кампания на Johnson&Johnson, немога да не спомена рекламната кампания на кафе Spetema, която стана като емблема на кафето, сесии за списания, корицата на френското списание Photo.
6. Какво те очаква за напред?
Пред мен стои едно огромно ново предизвикателство. Извън фотографията, отдавна се вълнувам от видеото, от операторското изкуство. Правил съм много видеопроекти – за списание FHM, например. Сега обаче ще ми се наложи да оцелея, буквално. Ако котка не ми мине път, ще бъда част от екипа на „Сървайвър“, където ще работя като оператор на терен. Изключително предизвикателство за мен, защото това диаметрално противоположно на всичко, което съм правил. Това съчетава репортажното, документалното и постановъчното в едно. Работата е в изключително тежки условия. Приех това предизвикателство, защото искам да преосмисля много неща и ако говорим „за напред“, да го видя по ясно и да тръгна по-убедено по пътя.
