Визьор с далекомер, телеметричен визьор, рейнджфайндер… много имена на един и същ визьор. Получава се като комбинация от най-простия тунелен оптичен визьор и добавянето на далекомер. Към днешна дата се произвежда и поставя единствено на камерите от Leica M серията.
Връщайки се назад в историята до 1925-та година, първата серийна Leica I е с монтиран най-обикновен тунелен оптичен визьор, а на корпуса има гнездо (класическия размер за външна светкавица, използван и до днес), на което се закачва външен далекомер.
1932 година е рождена за Leica II, при която вече далекомера е монтиран на камерата, но все още не е обединен с оптичния визьор. Този модел е основата, на която в последствие други марки започват да пускат камери с вграден телеметър.
Основен недостатък е фактът, че първо трябва да се намери фокуса през далекомерното устройство през един визьор, а след това да се кадрира през друг. Определено това губи време, но като се замислим, хората от тези години май не са били толкова припряни, както съвременните обитатели на планетата Земя.
В последвали модели Leica скъсяват разстоянието между двата визьора, но Zeiss Ikon с техния модел Contax II от 1936-та година стават първия производител предлагащ концепцията на познатия и до днес телеметричен визьор. При Leica това се случва едва с радикално новата им М серия през 1954-та година, с модела Leica M3.
Не съм търсил защо, но ми е интересно защо първата камера от тази легендарна серия е с номер 3, а в последствие се появява 2, после 1, за да продължат с 4 и така нататък…
Да повторя: телеметричният визьор (както сме свикнали да го наричаме вече) е комбинация от обикновен тунелен оптичен визьор и далекомерно устройство в едно. През този визьор може едновременно да фокусирате и кадрирате.
За времето когато се е появил е била напредничава идея. Доста от тогавашните камери, са били среден формат, а като дизайн – мехови или пък от така наречения двуок тип (TLR). Чисто конструктивно много често с тях се е фокусирало и кадрирало държейки ги под гърдите, от там и израза „коремна фотография“.
Камерата Leica с нейния тунелен оптичен визьор, вдига камерата на нивото на очите, а допълнителното далекомерно устройство ви дава точен фокус.
Самото далекомерно устройство, наричано още телеметър (произлиза от древногръцки разбира се) не е нещо ново. Използван е от военните, особено от военните кораби за определяне разстоянието до вражеският такъв при стрелба с далекобойни оръдия.
За първи път се появява около 1769-та година първоначално за геодезия, но военните решават, че е интересен и за тях.
Състои се от два входящи прозореца с разстояние между тях, система от завъртащо се огледало, механика за движение и визьор. През двата прозореца се вижда обекта, до който искаме да премерим разстоянието. Понеже между прозорците има разстояние, то те дават двоен образ. Завъртайки огледалото, което предава образа на по-далечния прозорец към визьора, който е директно свързан с другия прозорец, двата образа започват да се събират. Когато се съберат напълно се отчита какво завъртане като градуси е било нужно и се преобразува в разстояние. Не се налага да смятате, върху диска с който завъртате огледалото вече има нанесени разстоянията.
Може да видите фотографски далекомер на страниците на музея на Photo Café.
Във фотографията конкретно някакъв вид далекомер се появява при мехова фотокамера Kodak No. 3A Autographic Special.
Съвременният телеметричен визьор
Поглеждайки през него в центъра на визьора ще видите малко петно с форма на кръг, квадрат, правоъгълник или дори и ромб. Възможно е да е с жълтеникав цвят за по-голям контраст, но в повечето случаи е неутрален. Това петно, насочено към вертикален предмет, ще го покаже разделен от останалата част на предмета, който се вижда във визьора. Въртейки гривната за фокус трябва да съберете предмета в едно (май вече го описах).
Откакто се появява през 1936-та година доста се е подобрил. Първоначално е бил създаден така, че да покрива това което вижда стандартният 50 mm обектив. При смяна на обектив с друго фокусно разстояние, основният визьор /както едно време/ се използва за определяне на фокуса с помощта на телеметър, а през допълнителен външен се е кадрирало. Появили са се револверни визьори, можещи да покрият до 5 различни фокусни разстояния.
Това определено връща старото неудобство когато оптичният визьор и далекомера са били разделени.
Кадриращи рамки
С появата на Leica M3 инженерите хитро добавят рамки към визьора показващи какъв ще е кадъра, когато се използва 50, 90 или 135 милиметров обектив. При последвалият Leica M4 визьорът вече е с по-широк зрителен ъгъл и съответно имаме рамки за 35, 50, 90 и 135 mm фокусни разстояния, а при Leica M4-P вече имаме познатия и до днес визьор с още по-широк зрителен ъгъл и даващ възможност с помощта на рамки да използвате 28, 35, 50, 75, 90 и 135 mm обективи.
Рамките в кадъра се виждат по двойки: 28 – 90; 35 – 135 и 50 – 75 mm. Конструктивно, по механичен път, при поставяне на обектив камерата превключва автоматично на точната двойка рамки. Има и една интересна полезна опция. Под визьорът на камерата има малък лост, който превключва независимо всяка една от рамките и така, докато гледате през визьора, може да прецените какъв обектив като фокусно разстояние би бил подходящ.
Да, появата на рамките е премахнала нуждата от допълнителен визьор за най-често използваните обективи, дори от своята практика установих, че визьора на Leica M9 (с увеличение х0.72), а и последващите модели могат с лек компромис да покажат какво би хванал 25 mm обектив, независимо че визьорът е смятан за 28… това е така, защото има по-голям зрителен ъгъл от нужния за 28 mm.
Трябва си свикване, за да се кадрира по рамки. Особено както са по двойки. Например: двойката 50-75 е твърде близка и ако не внимавате може да имате в кадъра не точно това, което сте искали. Това си е един от сериозните недостатъци на телеметричния визьор.
Още един недостатък, коригиран в последните години. Рамките в кадъра се формират с помощта на шаблон и наличната светлина. Когато снимате на приглушена светлина, или пък нощна фотография, изведнъж се оказва, че във визьора няма рамки. Изпатил от този факт в чантата си носех микро фенерче, с което в такива моменти светех в прозорчето отговарящо за доставянето на светлина до шаблона за рамките и така да мога да кадрирам.
Съвременните камери на Leica след M9 вече нямат такъв прозорец, а интегриран LED, който осветява шаблона независимо от наличната около фотографа светлина. Затова може да видите, че в класическия вече почти 70 годишен дизайн, липсва един голям матов прозорец в предната част на камерата.
Паралакс
Така се нарича разминаването между това, което вижда визьора и това, което реално попада през обектива върху филма / матрицата. В съвременния свят на безогледални фотокамери такова разминаване нямаме, но в началото, когато и дигиталките са били с прост тунелен оптичен визьор, това разминаване е съществувало.
Както и да се позиционира визьора то той винаги ще има разминаване, особено, когато се снима от близко разстояние. По-старите огледално рефлексни камери дори, също имат паралакс заради по-малкото огледало и невъзможността да се покаже във визьора целия кадър, а при двуоките огледални камери там е видно, че има разминаване.
Leica интегрират система за корекция (до някаква степен) на паралакса при създаването на Leica M3. При фокусиране се отчита разстоянието до обекта и кадриращите рамки в кадъра се изместват, за да компенсират паралакса.
Да, нямаме абсолютно точно покритие на кадъра, както при високия клас SLR/DSLR фотокамери или безогледалните такива, но от практиката си мога да кажа, че е доста точно.
Поглед извън кадъра
Ето, че стигнахме и до заглавието на статията. Предполагам след всичко написано до тук сте разбрали какво означава. Да, когато гледате през визьора на Leica и други камери с подобен визьор, то виждате какво се случва извън това, което ще се отпечата на лентата, или матрицата. Дори и да сте с 28 mm обектив, то пак ще има какво да видите извън кадъра с оглед, че визьора на Leica вижда според мен като 25 mm обектив. Е да, малко е трудно ориентирането, дори и за свикнал като мен фотограф, но пък понякога си има своите предимства.
Сумарно предимства и недостатъци
Телеметричният визьор е позволил:
- Смаляване размера на камерите;
- Намаляване на работната отсечка заради липсата от огледална механична система, от там и създаването на по леки и компактни обективи;
- По-леко тегло;
- Минимални вибрации при снимане;
- Мигновено снимане. Тук не се налага да се изчака вдигане на огледалото, за да се отвори затвора. Да закъснението е минимално, но го има;
- Ясен визьор с постоянна възможност за гледане независимо дали се снима;
- Използването на тъмни неутрални филтри без това да пречи на кадрирането;
- Бърз преглед на до 6 фокусни разстояния как ще изглежда кадъра.
Недостатъци:
- Паралакс, независимо от опцията за коригиране;
- Трудност при кадриране за фотографи, които не са свикнали;
- Зоната за фокус е само в центъра на кадъра, което затруднява работата при снимане с прекомерно светлосилна оптика и налагащото се прекадриране, от там неточност на фокуса;
- Фокусирането е по-бавно сравнено със SLR фотокамера;
- Като едното нищо, може да снимате с капачка на обектива, без да разберете;
- По-голям обектив, поставен на камерата, може да закрие до 1/3 от видима част на визьора и да се налага да фантазирате, какво има в тази закрита част.
Това поне ми хрумва на първо четене, може да има и още.
Един от големите недостатъци, които ме дразнеха, че снимайки със светлосилен обектив то той закриваше част от визьора. Особено, като му сложиш сенник. Затова и производителите се научиха да правят така наречените „вентилирани“ сенници, през които все пак да може да се вижда какво се кадрира, но и да изпълняват точно ролята си.
Размишления
Предполагам, някои от читателите ни са имали собствен или са били любопитни да разгледат някоя от съветските марки фотокамери с телеметър, като Зоркий, Киев или Фед. Може да им се е сторило трудно фокусирането, с оглед че качеството е било далеч от стандартите на Leica, Zeiss и други западни марки.
Във визьора се виждаше едно леко мътно жълто петно, в което образа се раздвояваше и целта ни бе, с въртене на фокусният ринг на обектива, да съберем образа. Когато това се случи, то фокуса е точен и може да снимаме (ако всичко останало вече сме нагласили). За съжаление недобрата изработка на телеметъра правеше трудно фокусирането, защото винаги имаше някаква разминаване на образа.
Моментът, в който обаче погледнеш през визьора на някоя от легендарните с качеството си фото фирми и видиш наистина светъл визьор, с перфектно настроен телеметър, удоволствието да работиш с тази система остава доживотно.
Дори и сега, когато имам възможност да поснимам с някоя Leica M10 или M11, имам усещането за самия процес на снимане, да кадрирам, да фокусирам на ръка, да усетя кадъра и да натисна спусъка, без да бързам от динамиката на деня.
За феновете – на страницата на официалните вносители може да разгледате някои от емблематичните моменти в историята на Leica.
Сега и частта която няма общо със статията, но има общо с Photo Cafe. Някои от вас знаят, други още не, но през 2022 година, ние – екипът на „Кафето“ създадохме една книга, насочена към фотографите искащи да направят своите първи стъпки в студийната фотография.
Ще откриете, какви са различните светлинни източници, с каква светлина светят, как да я измерите, как може да рисува и как да създадете своето първо студио. Може също да си я прочетете като леко четиво, написано изцяло в стила на Photo Cafe, а и купувайки тази книга вие подпомагате съществуването на сайта, който вече 11 години ви дава надяваме се полезна информация от света на фотографията.
