Честно казано годината, в която маите предвещаха края на света се оказва доста наситена с емоции от фотографско естество или ако трябва да съм по-точен от техническо фотографско естество. още не е минала и половината от оставащата година а аз имах удоволствието да опитам една страхотна поредица от най-разнообразни фотокамери. Буквално няколко дни след като се завърнах от остров Корфу, където присъствах на един титаничен сблъсък, в ръцете ми се оказа новия DSLR модел на Sony от среден клас – SLT-A57. Камерата бе окомплектована със стандартния “китов” (как не мога да измисля друго име за стандартния варио обектив) а аз малко нагло си поисках и някоя “мазачка”, все пак съм изявен боке фетишист както се шегуват приятелите ми. За да не звуча чак толкова непрофесионално ще кажа, че поисках SAL-35/F1.4G, който поставен на А57 се явява почти нормален обектив и за който ще спомена няколко думи в друго ревю.
След като сдобих с камера и обективи и то от непозната за мен система, заседнах на един удобен фотьойл с предварително направено кафе в едната ръка и камера в другата. Наложи се обаче да оставя кафето за да мога да разгледам по-подробно камерата.
Първа среща с нова марка винаги е много повече от интересна, защото се чувствам като изследовател в рудниците на цар Соломон, тоест не знаеш къде ще се натъкнеш на капан или на сандък диаманти. Май диамантите са за предпочитане. Сега, понеже все пак съм кинематографист ще вкарам задължителната ретроспекция, в която главния герой си спомня картини от миналото с черно бял привкус.
В далечната 1992 година ходех в големия софийски универсален магазин познат като ЦУМ и с влажни очи гледах единствените налични на пазара тогава автофокусни фотокамери – Minolta. Като току що уволнил се от казармата младеж имах финанси колкото за Зенит от последно поколение което обяснява и влажният ми поглед. Година по-късно баща ми донесе един Nikon, което до голяма степен определи и бъдещото ми използване на марката. Като техничар обаче винаги съм гледал в чуждите канчето и ми правеше впечатление Minolta колко нестандартен дизайн имаха и залагаха на доста интересни иновации като например чип карти за ефекти или моторизирано варио и за капак на не стандартноста бе гнездото за светкавица – уникално и единствено само тяхно. За съжаление марката не издържа на съвременния пазар и бе принудена да закрие своя фото отдел, но за щастие в този момент се появи голям производител (Sony) склонен да инвестира в причудливите камери на Minolta.
До тук с архивните кадри и замечтания поглед на главния герой. Връщайки се в действителността започвам с това, с което започвам, а именно – дизайна.
Дизайна отговаря на последното течения камерите да са с по-разлят силует и по-заоблени. Грипа е направен с ергономия позволяваща част от пръстите да се чувстват сякаш е специално проектиран да са там а за палеца на гърба също има удобно легло. Местата за захват са покрити с приятна на пипане полутвърда гума която освен да спомага ергономията позволява по-сигурен захват. Спусъка и предния управляващ диск са в позиция, която не затруднява показалеца – пръста, с който обикновено се управлява и се снима.
На гърба на камерата са разположени бутони за управление буквално само с палеца. Моя палец е достатъчно голям, за да стига без проблем до всеки бутон, без да се налага да пускам камерата. Единствено бутона за менюто е недостижим, защото просто се намира в другия край на гърба. Между бутона меню и останалите име дисплей. Всъщност логично е да има, все пак това е цифрова камера и трябва да се контролира по някакъв начин полученото изображение. Дисплея е 3 инчов с технология TrueBlack и 921 хиляди точки резолюция. А да щях да забравя закрепен е посредством шарнир за тялото на камера, тоест подвижен е в доста посоки. Като се замисля всъщност това е най-приятната опция, а аз да взема да я забравя. Това бе в кръга на шегата. Харесвам изключително много когато има възможност дисплея да е подвижен. Не е, защото го използвам непрекъснато за снимане вместо да гледам през визьора (все едно снимам със сапунерка) а защото ми позволява да използвам ниска гледна точка, без да се налага да пълзя като пехотинец в иракска пустиня или пък висока гледна точка, когато пред мен има преграда по-висока от 175 см… например. Имам да споделя още нещо за дисплея, но ще го оставя за малко защото то касае и визьора на камерата.
Защо визьора да е свързан с дисплея? Предполагам е моя вината да се задава този въпрос от читателя. Някъде там по-нагоре споменах за това как Minolta са се специализирането в правенето на причудливи камери. Sony не само са запазили тази черта, но и са продължели в развиването. Как? С технологията за полупрозрачно огледало. Да тази технология не е нова ползвана е успешно във филмови камери например от Canon като начин за повишаване броя на кадри в секунда. Sony я интегрираха в своята серия огледално рефлексни камери като заместиха традиционното “лупащо” както казваме на жаргон огледало с неподвижно. С това повишиха броя на кадрите до 12 за секунда при пълна резолюция, премахнаха изцяло вибрациите създадени от движението на огледалото и неговото удряне в горна и долна позиция, намалява времето за реагиране при натискане на спусъка както и така наречения “блекаут” (когато огледалото е в горно положение и блокира визьора. Също така позволява на АФ системата да фокусира непрекъснато. И накрая вместо да използват голяма и тежка пентапризма за визьора я замениха с компактен електронен OLED визьор с резолюция от около 1.4 милиона пиксела, голям зрителен ъгъл и 100% покритие на кадъра. това от своя страна води до олекотяване на камерата и подпомага “разлетия” дизайн който е запазил класическия DSLR вид.
Ще трябва да спомена и някои не чак толкова добри характеристики на SLT технологията. Има известна загуба на светлина, защото огледалото отразява част от нея към АФ сензора. Загубата варира между 1/3 и ½ EV (цитирам различни източници) при ярки насрещни светлини могат да се появят призрачни изображения – Новите модели имат ново покритите и това е почти 100% невъзможно да се направи, даже целенасочено – пробвах но не можах да постигна такъв ефект. Електронният визьор има доста по-малка динамика от това, което може да предостави матрицата и затова не винаги изображението е на 100% реално. При стартиране камерата “запалва” малко по-бавно сравнено със стандартна DSLR камера. При резки движения електронният визьор реагира по-бавно сравнено с оптичния, където всичко е наистина в реално време.
Минавам пак на другия полюс и започвам да виждам положителните неща: след като се направи снимка веднага във визьора се вижда резултата и не е нужно да се сваля камерата от окото и да се гледа на дисплея. В процеса на кадриране може реално да се види дали снимката ще е преекспонирана или недоекспонирана както и да се коригира цветовия баланс. Когато е тъмно, визьора може да напомпа изображението подобно на уред за нощно виждане което да позволи по-добри кадриране. Когато искате да използвате виртуален хоризонт не е необходимо да се гледа дисплея а той може да се покаже в центъра на визьора и да улесни максимално фотографа. И визьора и дисплея могат да избират из между 5 различни режима на показване: с пълна информация, само с АФ зони, виртуален хоризонт (отварям скоба за виртуалния хоризонт като много добра екстра, която показва не само до колко камерата е хоризонтална, а и до колко има наклон нагоре или надолу, при мен е включен почти постоянно като снимам пейзаж), хистограма в реално време електронен експонометър. Без проблем може да се сменят режими и да се рови в меню и да се правят настройки, без да се отлепя око от визьора. И понеже има вграден сензор в момента, в който отнелите око от визьора се активира дисплея и обратното. Тази опция е програмируема и може да се донастройва от менюто като има изваден и допълнителен бутон, с който да се превключват ръчно, ако някой желае. Помислено е и за хората, които носят очила – да снимат с очила възползвайки се от добрия гумен наочник или без като използват диоптричната настройка.
Преди да нахлуя в камерата ще спомена светкавицата. Sony запазиха уникалното за Minolta гнездо, което не е много добра новина за любителите на студийно осветление, защото трябва да си вземат специално конструирани синхронизатори или специални преходници, за да ползват стандартните синхронизатори. А57 няма изход за кабелна връзка със студийна светкавица и се налага да се ползва синхронизатор или преходник. Липсата на голяма пентапризма е позволила да се конструира сложно многопантово съоръжение, на което да се закачи вградената светкавица. Хубавото на това сложно съоръжение е това, че позволява светкавицата да застане високо (предпазва от ефекта на червени очи) и да мина леко напред – спомага да няма отпечатана сянка от обектива, когато се снима близко стоящ обект.
Какво има вътре в камерата? Полупрозрачно огледало… това го казах вече. Зад него се намира матрицата. Ами да значи ще започна с нея. Стабилизирана с 16,1 ефективни мега пиксела – CMOS сензор Exmor™ APS HD с висока резолюция за снимки и Full HD видеоклипове с намалени нива на шум. Размер 23,5 x 15,6 мм (формат APS-C) или за по-лесно (но не правилно според мен) кроп х1.5
Думата стабилизирана от предишния параграф току да се изплъзне из между другите, но всъщност разкрива една от топ характеристиките на А57. Когато е стабилизирана матрицата това означава, че практически всеки един обектив който се закачи е стабилизиран.
По спецификации на Sony тази стабилизация варира между 2.5 и 4.5 EV (или стопа както сме свикнали да казваме) в зависимост от типа на използвания обектив и от това колко му треперят ръцете на фотографа. В моите ръце всичко е на долна граница. Наличието на електронен затвор за разлика от оптичния визьор, ни показва вече стабилизираното изображение както е при оптичната стабилизация в обектива. Слабата страна на матричната стабилизация е при използването на телефото обективи, защото не стабилизирания обектив не подава максимално качествено изображение на автофокусния сензор, което затруднява фокусирането. Тоест при матричната стабилизация с дълго фокусен обектив ще имаме стабилизирано изображение от матрицата, но автофокусния сензор няма да е получил перфектното такова и може да се отрази понякога на крайния резултат.
Автофокусната система предлага на фотографа 15 точки 3, от които кръстосан тип. Избора на точките става изключително лесно като се натисне бутона в средата на мултиселектора, който се намира на гърба на камерата и после с мултиселектора се избира точката. Освен този класически режим на работа с АФ точки има добавени още няколко: широка зона – при която камерата използва всички точки и сама решава къде да сложи фокуса. При този тип използване на фокуса винаги може да използвате централната точка по всяка време просто като натиснете бутона АФ на мултиселектора. Освен широката зона има и локална зона когато точките се групират на лява дясна и централна група от по 4 (и 5 за централната зона) точки. Това зонално ограничаване на фокусните точки подпомага скоростта на фокусиране. Има и режим само за централна точка, но честно казано идея си няма от смисъла на този режим. Камерата има и режим за търсене на лице в кадър и слагането на фокуса върху него и този режим е полезен да се използва, когато се снимат хора вместо да се мести АФ точката дотам, където желаем да е фокусът. Режимите на фокусиране са два: единичен фокус и следящ фокус е има и един интелигентен режим, който обединява двата по-горе – автоматично превключва на единичен или следящ в зависимост от сниманата сцена. Не мога да дам точен критерий за максималната скорост на фокусиране, защото не тествах камерата с топ обективи. С китовия обектив фокусира сравнително бързо, а с 35/1,4 поради липсата на мотор в обектива се налага да се ползва вграденият в тялото, което е запазено заедно с байонета за закрепване от Minolta и фокуса не е от най-бързите. Предполагам, ако закача някой от светлите Zeiss фокуса няма да е по-назад от баткото А77. Хубавото на системата е запазената от Minolta съвместимост с обективите от едно време което позволява да се използват както новите SAL или Zeiss така и железните стъкла на Minolta.
Скоростта на затвора е в границите между 1/4000 и 30 секунди плюс В, а синхрона със светкавица е при максимум 1/160 сек. Интересна е скоростта на правене на кадри. Поради SLT технологията, камерата може да снима с около 8 кадъра за секунда при бърз режим или с около 3 кадъра за секунда при бавен. Да може и да снима по 1 кадър на натискане на спусъка, но това някак си се подразбира. Буфера на камерата събира около 20 – 22 кадъра в RAW при скорост на снимане от 8 кадъра за секунда. За любителите на по-високи скорости камерата предлага опция за снимане с 12 кадъра за секунда, но намалява резолюцията почти на половина – 8,4 МП и изходящият кадър е Jpeg, а буфера пак поема до около 22 кадъра. Ако и тези скорости не са достатъчни, се сещам за още един начин – снимане на видео.
Защо свързвам снимане на видео и фотография. Видеото както се досещате е свързване на отделни картинки, които пуснати с определено скорост лъжат “мързеливото” ни око и създават илюзия за движещата се картина (това обяснение е тип началото на кинематографията).
Като камера от последно поколение А57 освен фотография може да снима и видео. Максималния формат, на който може да снима е Full HD, който е с размер 1920 х 1080 пиксела – тоест около мега пиксела и формат на кадъра 16:9. Sony са прескочили стандартната граница за снимане на видео от 30р (30 пълни кадъра за секунда) и предлагат на своите потребители опцията да снимат с 50р (50 пълни кадъра за секунда).
При добро желание фотографа с помощта на видео програма може да свали всеки един от 50 те кадъра в интересуващата го секунда и да намери точния момент. Вярно снимката ще е в размер 1920 х 1080 пиксела, но от личен опит знам, че може да се разпечата снимка с формат А5. Опцията за 50р позволява на експериментаторите на филми със забавено да движение да създадат такива много по-качествени от времето в което им се налагаше да правят това от 60 полукадъра. Не ми остана много време да тествам видеото. Смятам някой ден да отделя сериозно внимание на видеото във фотокамерите и тогава се надявам да направя доста сравнителни тестове. Ще добавя чисто техническа информация която струва ми се е важна. Когато снима видео камерата може да фокусира непрекъснато. Записва стерео звук и също така има опция за включването на външен микрофон който да подобри значително качеството на аудио записа. Автофокуса като в камера последен модел е доста усъвършенстван но още не мога да му се доверя при по-сериозна и динамична работа и затова във всяка статия препоръчвам на по-сериозно снимащите да се възползват от опцията ръчен фокус. Искам да вметна, понеже имам спорове с колеги, аз съм оператор по образование и съм свикнал с друг тип на работа. Поне за момента няма АФ система на която да се доверя по време на снимане.
Прескачам от видеото към същността на камерата, а именно – фотографията. Във фото режим камерата предлага стандартните снимачни режими – PSAM. Казвам стандартни и може би ще пропусна да говоря за тях, защото вярвам, че почти няма потребител на DSLR или безогледален или дори висок клас компактна камера, който да не знае какво означава точно тази абревиатура. За фотографите, които искат само да натискат спусъка има предвидени абсолютно автоматични програми. В допълнение има и 15 различни снимачни шаблона, които изкарват готова снимка с различен ефект, без да се налага обработка на компютър. Интерес предлагат няколко снимачни режима, които искам да спомена с повече от една дума.
Снимане на панорама. A57, а и всъщност Sony мисля още от както показаха своята първа без огледална камера от серията NEX започнаха да предлагат екстра като снимането на панорама. Напълно автоматично снимане. Преди години панорама се снимаше кадър по кадър с натискане на спусъка. Сега просто се натиска спусъка и фотографа завърта камерата в указаната на дисплея посока, а след приключване на снимането, камерата автоматично сглобява и показва крайният резултат. Как е възможно това? Благодарение на изключително бързата скорост при серийна снимка както и на процесора Bionz. При натискане на спусъка вместо камерата да направи единичен кадър и да чака фотографа да прекадрира и пак да натисне спусъка, тя минава на сериен режим а от фотографа се иска само движение. Има опция както за вертикална, така и за хоризонтална (като се замисля хоризонталната е по за предпочитане) панорама. Посоката на движение може да се зададе от менюто а също така има избор и на размера на панорамата – нормална или широка. Съществува опция за снимане на 3D панорама, но тя трябва да се прожектира на 3D телевизор и да се гледа с очи. Доста е ефектно признавам.
Някои впечатления относно снимането на панорама. Колкото и да е лесно всъщност не е толкова лесно. Фотографа трябва да свикне с ритъма на движение по време на панорамирането, защото често се случва да се движи прекалено бавно или бързо и камерата да даде съобщение за грешка. Липсата на ритъм най-често се изразява в недовършена панорама. Какво имам предвид. Широката панорама е с размер: 12,416 x 1,856 (23MП), стандартната е с размер: 8,192 x 1,856 (15MП), широката вертикална: 2,160 x 5,536 (12MП), стандартна вертикална 2,160 x 3,872 (8.4MП). в зависимост от избраната панорама, камерата винаги запълва зададения размер. Ако фотографа не се завърти достатъчно бързо то в края се получава сива зона с липса на изображение. Не е болка за умиране лесно може да се кропне. Друг проблем е движещите се обекти. Желателно е да се снимат изцяло статични предмети. В опитите си да снимам панорама не един и двама велосипедисти имали неблагоразумието да минат пред камерата докато снимам, бяха безмилостно разпарчетосани на отделни парчета в цялата панорама.
Използвайте панорама за снимки на пейзажи. Панорамни снимки в интериор или в тесни улици най-често биха имали не добър ефект. Ще вметна, че понякога е търсен ефект един обект да се появи 2-3 пъти в кадъра, но ще е въпрос на опити и пак опити. С две думи – забавление си е.
HDR фотография. Самото име говори за себе си – фотография с повишена динамика. Често няма как да се съобразяваме с капризите на слънцето което е решило, че по обедно следобедно ще свети с все сила и ще създава дълбоки черни сенки. За да се омекоти контраста се налага да се направят няколко снимки на статив с различна експонация и те после да се съберат със специална програма, която да извади максимално подробности от светлите и тъмните участъци като крайният резултат е снимка с доста по-мек контраст и повече видими подробности. Времеемка работа е, а и доста фотографи буквално се “оливат” дърпане на контролите на програмата в крайно положение и в резултат, на което се получават доста далеч от нормалната визия комикс подобни снимки. В А57 има приятната опция да се правят автоматично HDR снимки. От фотографа зависи да избере в какъв диапазон иска да се направят отделните кадри (избираемо между 1 и 6 EV (или стопа по нашенски)) или да остави това на камерата като избере режим AUTO. При натискане на спусъка камерата прави 3 кадъра с различна експонация и след това ги сглобява като взема предвид и възможните трепвания между кадрите и ги изравнява. Камерата запазва както обработена снимка, така и още един вид оригнал на снимката както би изглеждала при нормално снимане. И двете снимки са във формат jpeg. Сега следва практическото мърморене: ако се снима през деня HDR и скоростта на снимане е над 1/250 секунда то да може да се снима от ръка като просто се стегне мускулатурата и се задържи за момент дъха. Понеже не само през деня, но и през вечерните часове може да се снима HDR то тогава задължително се налага употреба на статив, защото струва ми се никой фотограф няма да удържи експонация в порядъка на 10-15 секунди. И едно недоволство. Когато искам да снимам на режим HDR трябва да вляза в менюто и да превключа от RAW на Jpeg формат иначе функцията остава неактивна. Все си мисля, че е лесно за програмистите на Sony да заложат, че щом искам да снимам HDR, камерата автоматично да превключи на Jpeg, а след като свърша да си се върне в RAW. Поне на мен ми е доста досадно това упражнение.
Хубава опция е HDR, но какво правим ако искаме да снимаме подвижни обекти? HDR подобно на панорамното снимане прави количество кадри за период от време, а през това време някой обект току е избягал от кадъра. Когато има подвижни обекти и искаме да повишим динамиката се налага да включим опцията: D-Range Optimizer, при която се изсветляват сенките и тушират ярките места в снимката чисто софтуерно, подобно на една добре позната опция в Photoshop (няма да казвам коя). И тук фотографа може да избира между автоматичен или ръчен режим на диапазона и тук трябва да се има предвид да е включен Jpeg, за да е активна опцията.
Да взема да се разходя по менюто докато си почивам от обясненията за това как снима камерата.
Всъщност не тя снима много меко и спокойно поради липсата на скачащо огледало и единственото тракване е от движението на затвора. Общо взето напомня снимането с без огледален NEX само дето е доста по-обемиста (и по-удобна за хващане).
Връщам се на менюто. В предишно ревю се бях оплакал от менюто на NEX. На А57 няма оплаквания, даже напротив много е прегледно и е на принципа на книгата, където с отгръщането на страница се показва цялата информация, без да се налага скролване нагоре надолу. Малко ми е въпрос на свикване да разбера кои символи съвпадат със символите на други по-често използвани апарати, но пак казвам изключително лесно за работа. В снимачен режим менюто също е лесно и се управлява буквално с бутон и мултиселектор. Вярно е няма изкарани 10 различни бутона за какво ли не, но за камера от този клас при положение, че се борави едва ли не само с палеца, настройки и донастройки стават изключително лесно. Само смяната между RAW и Jpeg не е лесна и налага влизане в основното меню.
Сравнение между 100 и 16 000 ISO
Май се отнесох прекалено много, затова ще спомена още няколко думи за ISO чувствителността и малко общи впечатления за начина на работа с A57.
ISO увствителността варира между 100 и 16 000. Камерата се държи много добре дори и при нива от 1600 ISO като също така може да снима без проблем на 3200 и с компромис на 6400 ISO. От там нагора се появява цветен шум който когато се изчисти води до замазване на финия детайл. Има функция за правене на няколко кадъра при високо ISO с цел да се изчисти шума. Мисля, че тази функция е уникална и не се намира при нито една друга марка фото камери.
Както споменах по-горе липсата на скачащо огледало прави камерата много лека за снимане и също така повишава функционалността на стабилизираната матрица. Страхотно е, че след като се направи снимката то тя се вижда веднага във визьора и не се налага да се отлепя око от него. 16 те мега пиксела дават много добър детайл, но като всяка високоплътностна матрица е хубаво фотографа да се застрахова с една скорост нагоре от препоръчителната. С подходящ преходник могат да се закачат ръчно фокусни обективи на М42 резба а функцията peaking подпомага много добре намирането бързо на точен фокус.
Няколко думи на финалната права. Sony ALFA SLT A57 е камера, която първоначално грабва с красивия си дизайн (за разлика от предишни модели). Чудесна екстра като подвижен дисплей. Събрала в себе си предимства и от NEX и от DSLR серията. Матрицата би се чувствала чудесно и с по-висок клас обективи от този, с който идва в комплекта и даже ако трябва да съм честен бих препоръчал да се ползва с такива, за да се извлече максимално добра картинка. Малко мързеливо стартира и се налага да се ровичка по-менюто, когато трябва да се избира HDR режима, но като цяло остава чудесно впечатление. Като се замисля има още доста да се споделя какво може камерата, но нека запазя и няколко изненади за бъдещите поребители. Камерата може да се ползва както от напълно начинаещи, правещи своите първи стъпки във фотографията, така и от доста напреднали фотографи. Екстри които да блазнят има доста а и се работи лесно и приятно с нея.
