Sony NEX срещу Oly , един „боксов мач“ с коментар и снимки

Честно казано, досега винаги съм пробвал по една камера. Сега ми се случи да се озова с две камери в ръцете и се чувствам като коментатор на боксов мач. Анонсът на водещия в случая би звучал така:

“Дами и господаааа, добре дошли в арена ди Корфу, където ще присъствате на сблъсъка на титанитеееее. Днес ще видите в схватка две безогледални камериииии.

В червения ъгъл на ринга в категория “компактен и здрав” излиза представителят на SONY с бойното име NEX 7! В синия ъгъл на ринга в категория “корав класик” мускули разкършва новият флагман на Olympus – OM-D E-M5!

Моля, станете на крака за химна на Фотография!”

И така нататък и така нататък. След това арбитърът удря гонга, двете камери застават на позиция и идва моят ред като коментатор.

Хубаво звучи като идея, но не съм сигурен дали ще успея да запазя стила на обигран коментатор и затова продължавам, както си знам. Като начало защо арена ди Корфу – просто се оказах на този зелен остров с въпросните две камери, за които споменах горе и съответно всички снимки са оттам. След това трябва да кажа няколко уточнения: и двете камери ги пробвах с “китовите” (никак не я обичам тази дума) обективи и на двата не бях чел никакви инструкции за употреба. Всичко това с цел да видя колко лесно ще се оправя с работата по камерите и с това как се представят със стандартния обектив, с който се продават. Хвърлям ези-тура, за да определя за коя камера да започна с монотонното говорене.

Така, падна се “ези”, значи Sony NEX 7 (за по-кратко наричана Сонито). Признавам с половин уста, че това не ми е първата среща с безогледална камера на SONY от серията NEX. Преди време си поиграх с модел NEX 3c и затова новата “седмица” не ми е съвсем „тъмна Индия“ по отношение на функционалност. Седмицата запазва дизайна на предишните модели, като е с добавени нови екстри за подобряване на работата с нея.

Камерата е наедряла леко на ръст. Това се дължи не на прекомерното хапване в италиански ресторант, а на факта, че е добавен електронен визьор с впечатляващата резолюция от почти 2.4 милиона пиксела. Освен визьора има добавени две контролни “врътки” (извинявам се за думата, но ми звучи по-приятно от “контролен диск”), с които бързо да се нанасят корекции и настройки в процеса на снимане. Грипът на камерата е обвит с ергономична гума и самата камера е доста по-удобна за хващане от предшествениците си.

Като цяло дизайнът  е доста минималистичен и докарва визията на по-старите фотокамери – телеметриците. Самото разположение на визьора допълва това усещане.

За моите големи ръце Сонито идва леко малко, но пък, от друга страна, лесно се събира в малка чанта и, при добро желание, става за ежедневно носене. Казвам при добро желание, защото все се заричам да си нося моята домашна камера всеки ден с мен и все не успявам да изпълня желанието си, независимо от малкия й размер.

Идва реда на Olympus OM-D E-M5, за по-кратко – Олито. И тук имам предишни срещи от близък вид с безогледалната система на Oly – все пак те бяха първи в потребителския клас (свалям шапка на Leica, но те не са просто друга бира, а направо отлежало шампанско, до което единици се докосват) и направиха безогледалната система достъпна, като повлякоха крак другите компании да ги последват.

Olympus, за разлика от Sony, пуснаха модел, съчетал в себе си класиката на професионалната им система 4/3 в комбинация с безогледалната m4/3. В резултат имаме нова флагманска камера, събрала екстрите от двете им системи. Като дизайн, новото Оли няма нищо общо с другите безогледални от серията. Прилича си досущ на класическа огледално-рефлексна камера, само че без огледало.

На мястото на пентапризмата има електронен визьор с около 1.44 милиона пиксела. Тук вече идва първата разлика със Сонито, при което, както казах вече, визьорът разполага с около милион повече пиксели, което го прави доста по-детайлен. Олито, независимо от по-малкото пиксели, предлага визуално по-добър дисплей – погледнато през двата визьора, поне за мен на Оли е по-добър като изображение, което наблюдавам. На Сонито сякаш е по-тъмен. Разликата в детайлността се усеща, когато се използва режимът за ръчен фокус и увеличаване на изображението с цел по-добро фокусиранe, тук предимство има Сонито.

И двете камери имат диоптрична корекция на визьорите, което е добре за хората с не-перфектно зрение. Не съм забравил да спомена за 100%-во покритие на визьорите, то някак си се подразбира от само себе си. Завършвайки засега кръженето около визьорите, споменавам още две неща: Сонито предлага по-добра позиция за гледане през визьора поради факта, че е изнесен в самия край на тялото на камерата.

Олито с неговата класическа форма ме кара, както през DSLR, или да си притискам носа в дисплея на камерата, или леко да си извъртам главата, за да гледам малко под ъгъл. Същото е като при телеметрик и SLR. И второто е, че класическата визия докарва по-голям размер на Олито, сравнено със Сонито.

Продължаваме с дизайна на Олито. Не е толкова удобно за държане като Сони камерата. Просто самото тяло е доста тънко и ръката не се чувства много комфортно, независимо от ергономичните подплънки на грипа и гърба на камерата.

За щастие има елегантно решение на тази драма – допълнителна опция на вертикален спусък и батериен пакет. С негова помощ дизайнът се променя коренно и става адски удобен за хващане, но, както се досещате, увеличава още обема на камерата. Хубавото е, че батерийният пакет има опцията да се разглобява и може да го махнете, ако не ползвате вертикалния спусък и мястото за допълнителна батерия, а да се запази само допълнителната дръжка със спусък на нея, като така печелите сигурен и здрав захват. Некомфортно е само, че тази дръжка трябва да се сваля, когато се сменя батерията.

И така, по отношение на размери Сонито е безспорният победител. За портретистите пък Олито ще е много по-добра камера с оглед на удобния вертикален спусък.

Споменах за наличието на допълнителни “врътки” при Сонито, без да споменавам, че всъщност са заимствани от SLR „дядовците“, които открай време си имат такива. Олито си ги има същите и то разположени доста по-удобно. За един стар фотограф ще е доста по-лесно да ги управлява, сравнено с тези на Сонито.

Друга класическа “врътка” е дискът със снимачните режими, който при Оли е физически, а при Сони е, нека да кажем, виртуален. Спорно е кой е по-добър, но лично на мен ми харесва как е при Оли. Хубавото е, че и двете камери имат достатъчно бутони за допълнително персонализиране, както и опция за персонализиране на “врътките”.

Наличието на електронен визьор не се е отразило отрицателно на дисплея, намиращ се на гърба на камерата. И двете камери имат 3-инчови подвижни дисплеи, като и тук Сонито води малко в класацията, като предлага с 1/3 повечко пиксели като резолюция, а именно 921 000 срещу 610 000 за Оли. В своя защита Оли предлагат OLED тип дисплей и (тук, ако бях на боксовия мач щях да кажа: дясно кроше с… ) опцията за работа с докосване на дисплея.

Тъч скрийн за по-лесно и да не звучи толкова смешно, както го написах по-горе. Тъч скрийн опцията в комплект с подвижен дисплей е наистина голяма благодат. Особено за макро (а китовият обектив на Оли има такава опция). Просто пипваш дисплея там, където искаш да е фокусa, и камерата фокусира и снима мигновено. Може и да не снима, а само да слага фокуса там, където си пипнал дисплея, а снимането си остава за фотографа. И, разбира се, може да си е най-обикновен, не тъч реагиращ дисплей.

Ще вмъкна един недостатък, който няма как да подмина. Електронните визьори имат сензори, които като се доближи око до тях, изключват външния голям дисплей и активират визьора. Това е хубава опция, която обаче носи лек проблем в оперативността на Олито. Както казах и Сони, и Оли имат подвижни дисплеи, благодарение на което може да се снима от нисък или от висок ракурс.

Когато сме поставили хоризонтално дисплея на Оли и снимаме я “коремна” фотография, я макро на цветенца и се опитваме да използваме опцията за тъч дисплей, свръхчувствителният сензор на електронния визьор гаси непрекъснато големия дисплей, когато се появи някой голям пръст като моя в и около центъра на дисплея – тоест мога да работя единствено само по краищата. Не намерих опция да се изключват сензорите на визьора и това си остава неудобство, когато искам да снимам нисък ракурс с тъч скрийн. При други условия проблем няма.

Още малко с тема дисплеи. Олито има опция за това големият дисплей да се ползва изцяло като инфо дисплей, като по-този начин улеснява много и браузването в менюто за основни настройки.

Превключва се с помощта на бутон, намиращ се от дясната страна на електронния визьор. Сони от своя страна има генерално изключване на големия дисплей, което е доста животворно за батерията. Е, от рунда с дисплеите Оли спечели точки.

Предполагам е крайно време да се насоча към вътрешността на камерите.

Преди това ще спомена още нещо.

Светкавица. И двете камери имат гнездо за фирмени светкавици. За Сони, както винаги, е тяхното си специфично гнездо, а за Оли си е стандартно като на повечето камери. Ако използвате радио синхронизатор за снимки в студио, за Сони ще се наложи използването на адаптер или специално конструиран предавател. И двете камери имат “малки” светкавички, но докато при Сони е вградена и добре скрита в компактния минималистичен дизайн, то при Оли тя е отделно от камерата (влиза в комплекта) и трябва да се постави на гнездото за светкавици (захранва се от камерата посредством куплунг, намиращ се под гнездото за светкавици).
По отношение на здравина на корпуса – магнезиева сплав и за двете камери. Нямам данни за влаго и прахозащитеност за Сони, но Оли претендират за много висок клас защитеност от вода (не влага) и прах. Лично не съм пробвал, но помня на представянето на Olympus E-3 как демонстративно бе полят с канче вода и камерата продължи да работи без грижи. Разбира се, това означава употребата му в дъжд, но не и под вода.

Здравината на Сонито бе изпитана лично поради лошо стечение на обстоятелствата: тръгнах да се катеря по един баир с изсечени псевдо стъпала и едно от тях поддаде, което доведе до търкал от моя страна по баира надолу и финишира с разбит дисплей на Сонито. Признавам, доста силно се удари камерата. Разбитият дисплей, както може и да се очаква, умря тотално, но електронният визьор продължи да работи безотказно, независимо че ударът бе точно от неговата страна. Това ми позволи да снимам още 3 дни и да направя над 300 кадъра, визирайки и гледайки менюто само през електронния визьор. Добрата страна е, че подвижният дисплей може да се смени относително лесно, а камерата има само леки козметични следи след търкала. Олито се отърва от теста и стискам палци друг път да не съм участник в краш тестове.

Удобство на работа

Много е субективно да се определи коя камера е по-удобна за работа. От дългата си практика съм се убедил в така нареченото свикване. Въпреки това оценявам удобството според това колко бързо и лесно ще се ориентирам във функционалността.

Оли е много по-лесен за работа, сравнено със Сонито. Като начало, дискът със снимачните режими е хардуерен и на достъпно място. Дисплеят на гърба на камерата може да работи като голям инфо панел, на който са извадени най-важните функции, които много лесно се променят. По отношение на менюто -някак е по-достъпно и търсените неща са по-лесно откриваеми. Менюто на Сони е доста объркано за моите представи, но е факт, че за 3 дни се свиква с него и работата става лесна.

Оли ще е по-удобен за професионално снимащ или искащ по-динамична работа фотограф, който лесно може да смени размер, формат ISO или бял баланс. Сони е за по-спокойна работа и там нещата не се сменят толкова бързо. И двете камери разполагат с хистограма в реално време, както и с виртуален хоризонт. При Сони виртуалният хоризонт е много по-добре направен и лесен за използване, сравнено със същата опция при Оли.

“Врътка” за корекция на експозицията имат и двете камери, което е нож с две остриета. В един момент е много удобно, когато се снима на режим “Р” например, но от друга страна поради факта, че са на лесно достъпно място, неволно може да се нанесе някаква корекция, и ако фотографът не внимава, може да се окаже, че снима с някаква +/ – корекция, без самият той да иска това. Не открих начин да се блокира тази опция и това ме кара да съм постоянно нащрек.

За Сонито имам забележка към бутона за запис на видеото, то като се замисля и при Оли не ми е „таман“ и накрая ще излезе, че съм си див мрънкач, но все пак при Сони бутонът е разположен адски близо до палеца и доста често по невнимание го натисках. За да не изляза аз с криви ръце, установих, че този момент се повтаря и в ръцете на жена ми, както и при приятели, които вземаха камерата да ни щракнат по семейно. При Оли пък е на неудобно място и все трябваше да пускам тялото на камерата, за да стартирам видео режима. За самото видео ще кажа няколко думи по-нататък.

Матрица

Докато се досетя какво още да кажа по отношение на дизайн и функционалност, ще си поговорим за матрици. Сони – 23.5 х 15.6 mm или така популярния израз – кроп х 1.5 и Оли – 17.3 х 13 mm – кроп х 2. Сони 24 милиона ефективни пиксела, Оли – 16 милиона ефективни (приблизително казано). От всички цифри по-горе, след малко сметки се оказва, че Оли е с по-плътна матрица в сравнение със Сони. Тоест, ако увеличим размера на матрицата на Оли до размера на Сони и допълним с пиксели от размера, каквито са на матрицата на Оли, ще се получи, че на тази площ се съберат около 26 милиона ефективни пиксела.

Така или иначе – Сони 24 МП., Оли 16 МП, което означава опция за по-големи копия снимки от Сони и по-добра детайлност. На практика изключително рядко се копират толкова големи копия за колкото има налична резолюция, затова смятам, че не е голямо предимство 24-те на Сони пред 16-те на Оли.

В битката между двете камери Сони взема предимство с неговата по-голяма като размер матрица. Всъщност този въпрос е много спорен, защото и за двата размера могат да се извадят аргументи в плюс за съответната матрица. Например: голямата матрица е по-добра при портрети заради по-плиткия си фокус. От друга страна по-малката матрица е много удобна за предметна фотография заради по-дълбокия фокус.

Примери много могат да се дадат, но са видими и разликите при обективите с фиксирано фокусно разстояние – така наречените твърди. При по-малката матрица те могат да са по-компактни и светлосилни в сравнение с аналогичните при по-голяма. И понеже двете гореизброени камери дават пълния си блясък с твърди обективи, то Оли с комплект обективи ще излезе по-лек от Сони с подобни. Китовите обективи, с които са комплектовани Сони и Оли, са горе-долу с еднакви размери, но на Оли бе по-широкоъгълен и по-дългофокусен и с вграден мотор. Предимство на Оли е съотношението на страните на матрицата – 4 към 3. При Сони е класическото 3 към 2 – тоест кадърът е малко по-панорамен. При Оли това позволява да се използва по-добре оптиката, защото се доближава до квадратен кадър.  За доказателство – снимките с китовия обектив на Оли, който е по-широко ъгълен от този на Сони, снимките изглеждат с по-малко перспективни изкривявания.

И двете матрици имат много добро цветопредаване, но и при двете си има недостатъка от многото пиксели на единица площ. Защо недостатък? Когато има много пиксели на единица площ, то те са физически по-малки като размер и оттам се появява и по-високия шум, когато започне да се повишава ISO-то.

ISO чувствителност

Като започнах да говоря за ISO чувствителност, при Сони варира между 100 и 16 000 ISO. Пак стигам до субективния момент за това колко ISO е използваемо. Аз съм любител на перфектното качество и може би затова ми е малко завишен критерият към границите на използваемото ISO. Всеки може да прецени сам за себе си и да направи своя граница. Конкретно при Сони граница за качество има до 1600 ISO, а за много добро качество – до 800 ISO. След 1600 започва да се появява специфичен цветен шум, който не ми е особено приятен. Държа да подчертая, че нарочно гледам тестови снимки, без включено шумоподтискане, защото, ако река да коригирам шума, то в нарочни за това програми ще се справя много по-добре от алгоритъма на камерата.

При Оли ISO-то варира от 200 до 25 600. Максималния праг, на който бих вдигнал ISO-то, е около 1000, като всъщност бих се ограничил до 800. Независимо че дори и на 6400 ISO има монохроматичен шум, то започва просто при над 1000 ISO да се забелязва осезаема загуба на микро детайли, и то при изключено шумоподтискане. При един нощен портрет на лице в едър план това не би било проблем, но при сцена с много дребни детайли няма да е много приятно. При Оли настройката на ISO-то е през 1/3 стъпки, а при Сони през цяла стъпка. Когато се снима на AUTO ISO, оставам с впечатление, че Сони имат по-добър алгоритъм за постепенно вдигане на ISO за разлика от Оли, които бързо достигат до крайния лимит. При една и съща обстановка Сони предложи 400 ISO, а Оли 800 ISO, което е малко изненадващо, имайки предвид начините на стабилизиране на изображението.

Матрична срещу оптична стабилизация

Оли разполагат с матрична стабилизация, която по технически данни може да компенсира до 5 стопа. Или, с прости думи казано, да се снима със скорост до 5 стъпки по-ниска от препоръчителната. Предимство на матричната стабилизация е, че всеки обектив, независимо фирмен или от друга фирма и дори на друг байонет с преходник, закачен на камерата, е практически стабилизиран. Ще отбележа, че от камерата се чува как бръмчи стабилизацията.

Сони слагат стабилизация в обективите си – оптична стабилизация. В зависимост от класа обектив може да достигне до 4 стопа. Затова и бях учуден защо Олито вдигна ISO-то при положение, че разполага с по-мощна стабилизираща система. Предимствата на оптичната стабилизация са видими при по-дългофокусни обективи, а и освен това благоприятства работата на авто-фокусната система. Недостатък е, че не всеки обектив е стабилизиран, а освен това при закачане на ръчнофокусни обективи от други марки, то няма да са стабилизирани.

По отношение на стабилизацията, в случая мисля, че предимството е на страната на Оли.

При Оли максималната серия е около 9 кадъра за секунда и буфер от 20 кадъра в RWA, а при Сони е около 3,7 кадъра за секунда и буфер от около 16 кадъра в RAW или 10 кадъра за секунда при високоскоростен режим и буфер от 14 в RAW. Не е екстра, която се ползва непрекъснато, но е хубаво да я има, когато се наложи.

Както казах в началото, и на двете камери бяха поставени обективите, с които идват в комплект. За Сони това бе SEL18-55 , вариообектив E 18-55 мм F3.5-5.6, а за Оли – M. ZUIKO DIGITAL ED 12-50mm 1:3.5-6.3 EZ. Ако ги приравня към 35mm стандарт (тоест умножа ги по съответния кроп фактор), ще получа за Сони – 27-82.5 mm, а за Оли – 24-100 mm.

Оли разполагат с широко-обхватен обектив. Освен това има опция за механични или моторизирано задвижване на вариото, което е удобно при снимане на видео, и освен това макро режим, който е доста силен. Недостатъци – по-слаба светлосила в дългия край и липсата на информация на какво фокусно разстояние се снима в момента. Усещането с работа на вариото също е малко странно  – нещо, както все едно при работа с ринга на безкрайния фокус.

Обективът на Сони си е класически варио обектив. Солидно направен и стабилен. С по-ниски характеристики като обхват в сравнение с този на Оли. Хубаво е ,че си идва в комплект със сенник, докато за обектива на Оли, той трябва да се закупи отделно.

И двата обектива не запълват потенциала на матриците на камерите, на които за закачени, но въпреки това за любителско снимане дават много добро изображение. Както споменах по-горе, обективът на Оли е хем по-широко ъгълен, хем по-добре коригиран против изкривяване. И двата обектива имат проблем с хроматичните аберации. Има ги при силно изразен контраст и са доста видими под формата на зелени и червени линии. Това безпроблемно се коригира в Adobe Lightroom 4.1 или CS5 с версия на CR 6.7, като за Сони има опция да оправи геометричните недостатъци, както и винетирането. Странно защо за Olympus обективите липсва въобще такава опция. Бих препоръчал при импорт на снимки в LR да се зададе опция за корекция на аберации и прилагане на профил за обектив. Качеството се повишава видимо.

Хубавото е, че и двете камери, освен гамата твърди обективи, която все повече се развива (при Оли определено  изборът е по-голям), предлагат опция да се закачат ръчно фокусни обективи и ентусиастите търсещи различната визия могат да експериментират. При Сони има екстра – peaking, която помага при ръчния фокус.

Ръчният фокус, както казах, е за ентусиастите, а автоматичният – за динамичните. И двете камери разполагат с бърз фокус, но имам усещане за по-бърз такъв при Оли, особено при функцията с тъч скрийна, при която пипвам дисплея и камерата вече снима, без да разбера кога е успяла да фокусира. Когато се снима през визьор, пак доста лесно се избира на коя зона да падне фокуса. Не съм изпробвал следящия фокус при фото, но при видео режим се справя прилично. Трябва да се отчете фактът как видеото записва бръмченето на обектива, когато фокусира.

По отношение на видео и двете камери имат Full HD видео, но Сонито се справя по-добре и дава по-добра картинка, като ги гледам на 40-инчов телевизор. Сони прави по-големи като размер файлове и явно това оказва влияние. Благодарение на подвижния си дисплей и двете камери дават опция за снимане от нестандартни ракурси, което никак не е за пренебрегване.

Няма смисъл да се спирам на стандартните PSAM режими. Толкова пъти е говорено за тях, а те така или иначе не са се променили. Ще спомена за някои забавни екстри при Оли и при Сони.

Оли с неговия набор от арт ефекти, вече достигнал до 11 броя, а стандартният набор от фотографски шаблони е около 24. При Сони не са толкова много, но има две екстри, които лично на мен много ми харесват – автоматичната панорама и HDR опцията. Вярно е, че и Оли имат опция за панорама, но не е толкова лесна и достъпна както при Сони, където с едно натискане на спусъка и движение на камерата получавам готова снимка.

Освен това има и 3D панорама за притежателите на телевизори със съответната опция. При HDR функцията Сонито прави 3 кадъра с едно натискане на спусъка и в зависимост какъв диапазон от EV е зададен (до 6 максимум) сглобява снимка с наистина голяма динамика. Тази опция може да се ползва от ръка, но при хубава дневна светлина, или задължително на статив при по-лоша светлина. Не трябва да има и подвижни елементи в кадъра. Определено тези опции на Сони са много ценни, защото Арт ефектите в по-голямата си част могат да бъдат постигнати лесно впоследствие чрез програма за обработка на изображения.

По отношение на издръжливост на батерията – чисто практично Сони издържа повече с една батерия. Бих казал за еднодневно снимане няма да има проблем, докато Оли не издържа на един ден снимане, като се има предвид, че не съм ползвал моторното задвижване на вариото. Сони може да мине в икономичен режим, като се деактивира големия дисплей, докато при Оли такава опция не открих. Сериозният фотограф, снимащ с Оли, е задължително да има резервна батерия.

Ще се направя на разсеян и ще пропусна абзаца с плюсове и минуси за всяка камера. В текста по-горе са описани в подробности, а и така ще избегна изкушението да се видят само 3 изречения плюсове и минуси и така да се изгради представа за камерите.

Имам намерение по-нататък да споделя малко по-подробно мнение като потребител за всяка камера поотделно, след като ги изпробвам с други обективи.

До снимане