Тема: SELFIEka
Кога: 06.06 – 18.06.2014 (Откриване: 19:00 ч.)
Събитие: кураторски проект на Надежда Павлова
Къде: Експо баня София
SELFIEka е страната, в която хората живеят сред терабайти от изображения и едната им ръка завършва с мобилен телефон с предна и задна камера. В тази страна фотографите са излишни, защото всеки се снима сам с леко нацупени устни в полуанфас или втренчен в огледало изпълнено от героичното му мъжество. И не само се снима, а води свои фотографски дневници ежедневно, ежечасно и дори ежеминутно във виртуално пространство. В този свят хората се харесват като натиснат бутон Like, коригират своя relationship статус и те съветват да следиш тоя space, за да си наясно с твоя… Звучи ли ви странно? Да!? А звучи ли ви познато…? Когато Вилем Флусер определя фотоапарта като „протеза” продължение на човешкото око в „Една философия за фотографията” едва ли е допускал степента, в която технологичното средство за комуникация ще се превърне и в „протеза” продължение на чо- вешката ръка, достатъчно дълга, за да побере тялото и лицето, към които принадлежи в широкоъгълния обектив на вградената в мобилния му телефон фотокамера. „…фотографът е вътре в апарата и е преплетен с него. Това е функция от нов вид, при която човек не е нито константата, нито променливата, а човек и апарат се сливат в едно цяло. Затова тук му е мястото да наречем фотографа „функционер”.”1 Вилем Флусер. През 2002 г. един пиян австралийски „функционер” описва преживяванията си като публикува своя автоснимка с извинението: „ Съжалявам за фокуса, но това е selfie”. През следващите години тази нова дума набира изключителна популярност като бележи нечуван пик през 2013г. и в резулат е обявена за дума на годината от Oxford Dictionaries. Срещу думата selfie/ автоснимка/ в речника ще прочетете: снимка, която някой си е направил сам със смартфон или уебкамера и я е публикувал в социална мрежа или интернет сайт. И тук естествено изниква въпросът – Защо? Защо виртуалното пространство е препълнено с автоснимки на милиони хора заснели себе си в необичайни пози намиращи се на странни места. Усъвършенстването на технологиите ни позволява да правим опит след опит с минимални усилия до получаване на желания резултат, което води до бум на публикации от автоснимки. От друга страна характера на случайната моментна снимка прави разказа да изглежда правдоподобен и убедително представя личността на автора. Философите често свързват личната идентичност с паметта. Предполага се, че ние продължаваме да бъдем същата личност дотогава докато спомена ни за миналото съществува. Но непроменяеми и обективни ли са нашите спомени отнесени към опита ни събиращ се в една кристална топка? Могат ли спомените ни да бъдат подбрани така, че да паснат на желания от нас образ на самите себе си? Вероятно желанието да съхраним спо- мена за всяко наше „сега” стои в основата на този selfie феноменален експеримент.
И страхът, страхът да не бъдем забравени и то не утре, а днес…
Тема: Кучешки живот
Кога: 06.06 – 30.06.2014 (Откриване: 18:30 ч.)
Събитие: Изложба на Денис Бучел
Къде: 13-то стъпало, Бургас
Денис Бучел е роден през 1979г. в Кишинев, Молдова. С фотография се занимава от началото на 2007.
„Докато вървях по една уличка, видях куче. Спрях се и го снимах. После се появи следващото и по-следващото, и по-следващото… Подредих ги и така се появи цикълът Dog’s Life. Всеки от „моделите“ си помня и ги разпознавам навсякъде из София. Животът ме е научил да различавам човек от човека, като почти никога усещането не ме подвежда. Има добри и лоши, тъжни и весели, благородни и завистливи кучета. Точно както и при хората. Напоследък, когато снимам, пред хората предпочитам кучетата. Те не лъжат. И не принадлежат на никого освен на себе си. Свободни са и това ги прави различни.“
Денис Бучел
