„За разлика от другите визуални езици фотографията удържа „ефекта на реалността”. Фотографският образ удостоверява, че сниманото е „наистина такова”. При това той възниква „технически”, чрез въздействието на светлината върху светлочувствителна материя. Каква е тогава ролята на фотографа, какво е творческото в създаването на фотографския образ и в каква степен е оправдана претенцията на фотографията да бъде изкуство?
Когато говорим за творчеството на един от най-значимите съвременни български фотографи, на първо място трябва да споменем проницателността на погледа му за скритите значения на така обичаната от него природа. Те бяха показани по забележителен начин в един от предходните му проекти, „България от птичи поглед”, в който привидно познати ни места бяха подчинени на една удивителна „платонистка” геометрия, която ние може би и подозираме, но която остава недостъпна за нас, защото нямаме окото на птица.“
Това са част от уводните думи на Цочо Бояджиев, за един фотографски проект, който се открива на 4 април в Художествената галерия в гр. Казанлък.
ЕДИН ЖИВОТ
ОТБЛИЗО
ЕДИН ЖИВОТ
Не е от най-личните, нито от най-старите. Заинтригува ме с изгнилия си ствол, от който са останали само три рамена. Вместо хралупа има три големи просвета, а горе към върха стърчат два сухи клона. Учудващо е, че все още стои изправено- сякаш на патерици.
Допусна ме, да се докосна до неговия свят и постепенно започна да ми разкрива тайните на отминалия си живот. Видими са раните, които е получило във времето – дъждове и светкавици, бури и снежни виелици са се редували с горещини и суша в дългия му живот. Упорито е устоявало своето място и пространство в Гората, във вечния стремеж към Слънцето. И сега, в края на своето време, с наранена снага продължава да стои изправено. Белязано от времето, То си отива с достойнство обгрижено от околните си събратя. Такъв е извечният горски закон, да дадеш приют и храна на дребни насекоми, птици и животни, да станеш тор на подрастващите, да си част от обновлението в Гората.
Сега, То дава живот и в смъртта си – става част от Горското царство на фантазиите и приказките, на легендите и преданията за отминали времена и събития. Сякаш се преражда отново и отново със смяната на сезоните, за да буди любопитство, да разказва своите истории, някои сякаш от древно – библейско време.
Да доживее Дървото дълбока старост в голяма степен се дължи и на факта, че има привилегията да расте високо в планината, на стръмен склон – далече от хората…“
Александър Иванов, ноември 2022
ОТБЛИЗО
Гората е живот. Светлината, с която той рисува – също.
Снима много, повтаря много, докато му хареса, докато се усмихне.
Понякога спира, но за малко. До следващия слънчев лъч, който ще го подпали отново.
Инстинктивно ще повдигне фотоапарата пред лицето си, ще фокусира с лявото око през визьора без да затваря дясното и изцяло ще се отдаде на страстта си.
Ще снима, докато светлината му позволи.
Издръжлив е и усеща умората едва когато започне да почиства камерата и обективите, преди да ги прибере в раницата.
Излизайки от гората той е щастлив, защото знае…че пак се прибира.
Този път в дома си.“
Илиян Мичев
Ето какво още казва Цочо Бояджиев за проекта:
„Серията „Един живот” е дори още по-удивителна, защото слепотата ни няма споменатото оправдание. Ние лекомислено подминаваме старото изгнило дърво, безформено, негодно като убежище, безполезно като материал. Но ето че фотографът се спира – и то задълго – при него. Защото, оказва се при внимателен и умен поглед, че то е много повече от това, което е, че то е и птица, и змия, и призрачно създание, и странен, но ярък светилник, че е живо същество, променящо се със сезоните, че е разказвач на истории, че е длан, която ни приласкава. Дървото милостиво е разкрило пред фотографа многобройните си ликове, а фотографът търпеливо е разчитал визуалния му език, добронамерено е засрещал и разкодирал . неговите послания, прибягвайки до вариативността на техническия посредник за изявяването на по-дълбоки смислови пластове на обекта. Милост има и в жеста на фотографа. Той не само надмогва бързопреходността на живота, но и мъдро ни поучава, че всяко нещо в този свят е повече, по-значимо и по-достойно от това, което улавя повърхностният ни поглед. Това „повече” е реалност, а не фикция и способността да видиш и пресъздадеш по един вълнуващ начин тази реалност е запазена марка във фотографското творчество на Александър Иванов. Заедността на човека и природата, на фотографа и неговия „модел” е засвидетелствана в серията черно-бели фотографии „Отблизо“ на Илиян Мичев, в които е документиран пътят на създаването на серията на Александър Иванов, но които експлоатират пълноценно потенциала на фотографията и имат самостоятелна художествена стойност. Така зрителят получава не две паралелни изложби, а една двуединна такава, която е събитие в културния живот у нас.“
